Ян Мартел - Животът на Пи

От Матеран изпратих бележките от неуспелия си роман. Адресирах ги до измислено място в Сибир с обратен адрес, също така измислен, в Боливия. След като чиновникът подпечата плика и го хвърли в купа с писма за сортиране, аз седнах мрачен и обезверен. „А сега накъде, Толстой? Какви други блестящи идеи имаш за живота си?“ Запитах се аз.

Е, все още имах малко пари и все така продължаваше да не ме свърта на едно място. Станах, излязох от пощата и тръгнах из южната част на Индия.

На хората, които ме питаха какво работя, се изкушавах да отговоря: „Аз съм доктор“, защото лекарите са съвременните повелители на магията и чудото. Но не се съмнявах, че на следващия завой ме дебне някоя автобусна катастрофа и тогава, когато всички погледи се обърнат към мен, сред писъците и стоновете на жертвите ще ми се наложи да обяснявам, че съм доктор, но не по медицина, а по право; после, когато поискат да им помогна да осъдят правителството за катастрофата, ще трябва да призная, че всъщност съм бакалавър по философия; на гневните въпроси за философския смисъл на тази кървава трагедия ще ми се наложи да кажа, че едва съм стигнал до Киркегор, и така нататък. Реших да се придържам към скромната, измъчена истина.

По пътя си тук и там чувах в отговор: „Писател? Така ли? Имам история за вас.“ В повечето случаи историите бяха по-скоро анекдоти без вкус и без живот.

Пристигнах в град Пондичери, малка съюзна територия под собствено управление, южно от Мадрас, на брега на Томил Наду. По население и големина това е съвсем малка част от Индия — за сравнение остров Принц Едуард е гигантска част от Канада, — но историята я е обособила в отделна територия. Защото някога град Пондичери е бил столица на една от най-скромните колониални империи — Френска Индия. Французите несъмнено биха искали да си съперничат с британците, но единственият радж, с който са успели да се сдобият, е обхващал шепа малки пристанища. Те са се задържали в тях близо триста години. Напуснали са Пондичери през 1954 година, като са оставили след себе си хубави бели сгради, широки улици под прав ъгъл с наименования като „Рю дьо ла Марин“ и „Рю Сен Луи“, както и униформени каскети за полицаите.

Седях в индийското кафене на улица „Неру“. Това е просторно заведение със зелени стени и високи тавани. Над главата ти се въртят вентилатори, за да раздвижват топлия влажен въздух. Мястото е запълнено докрай с еднакви квадратни маси, всяка в комплект с четири стола. Сядаш, където намериш, в каквато компания се случи. Кафето е хубаво и предлагат препечени филийки по френски. Лесно се завързват разговори. Този път ме заговори енергичен възрастен мъж с искрящи очи и рунтави кичури чисто бяла коса. Потвърдих предположенията му, че в Канада е студено и че наистина в някои части се говори френски, както и че в Индия ми харесва, и така нататък — обичайният непринуден разговор между дружелюбни любопитни индийци и странстващи чужденци с раници. Той прие отговора на въпроса за работата ми с ококорени очи и кимване. Време беше да тръгвам. Вдигнах ръка с надеждата да привлека погледа на сервитьора, за да получа сметката.

Тогава възрастният мъж каза:

— Знам една история, която ще ви накара да повярвате в Бога.

Вдигнатата ми ръка застина. Все пак имах съмнения. Дали не беше някой от Свидетелите на Йехова?

— Действието на историята ви не се ли развива преди две хиляди години в отдалечен край на Римската империя? — попитах аз.

— Не.

Може би беше нещо като мюсюлмански евангелист?

— Тогава в Арабия през седми век?

— Не, не. Историята започва от тук, от Пондичери, преди няколко години и съм щастлив да ви съобщя, че завършва точно в страната, откъдето сте и вие.

— И ще ме накара да повярвам в Бога?

— Да.

— Това е много висока летва.

— Не толкова висока, че да не можете да я прескочите.

Сервитьорът ми се появи. За миг се поколебах. Поръчах две кафета. Представихме се един на друг. Името му беше Франсис Адирубасами.

— Моля ви, разкажете ми историята си — подканих го аз.

— Трябва да слушате много внимателно — отвърна той.

— Ще слушам внимателно — аз извадих химикалка и бележник.

— Кажете ми, ходили ли сте в ботаническата градина? — попита човекът.

— Вчера ходих там.

— Забелязахте ли влаковите релси?

— Да, забелязах ги.

— В неделя още върви влакче, за да разхожда децата. Но някога минаваше всеки ден на половин час. Обърнахте ли внимание на имената на спирките?