Ян Мартел - Животът на Пи

— Само че и аз нямам храна — отговорих му смаян. — Самият аз не съм слагал нищо в уста от няколко дни. Надявах се ти да имаш храна. А вода имаш ли? Моите запаси са много оскъдни.

— Не, нямам. Ти нищо за ядене ли нямаш? Съвсем нищо?

— Не, нищо.

Последва мълчание, тежко мълчание.

— Къде си? — попитах аз.

— Тук съм — уморено отговори гласът.

— Но къде е това „тук“? Не мога да те видя.

— Защо не можеш да ме видиш?

— Защото ослепях.

— Какво? — възкликна той.

— Ослепях. Пред очите си виждам само тъмнина. Мигам в нищото. Така съм от два дни, ако съдя по това, което усещам с кожата си. Моля те, кажи ми, ден ли е или нощ?

В отговор чух страшен вой.

— Какво? Какво има, приятелю? — попитах аз.

Воят не спираше.

— Моля те, отговори ми! Какво има? Аз съм сляп и нямаме храна и вода, но имаме компания. Това е нещо. Нещо ценно. Така че кажи ми какво има, братко мой!

— И аз съм сляп!

— Какво?

— И аз мигам в нищото, както казваш.

Той отново започна да вие. Аз бях стъписан. Да срещна друг сляп човек в спасителна лодка в Тихия океан!

— Но как е възможно да си сляп? — промърморих.

— Може би по същата причина като теб. В резултат от лоша хигиена на гладуващ организъм на края на силите си.

И двамата избухнахме в плач. Той ридаеше, аз хлипах. Това беше прекалено, наистина прекалено.

— Сещам се за една история — не след дълго казах аз.

— История?

— Да.

— За какво ми е история? Искам да ям.

— Това е история за ядене.

— Думите нямат калории.

— Търси храна там, където може да я има.

— Това е добра идея.

Мълчание. Гладно мълчание.

— Къде си? — попита той.

— Тук. А ти?

— Тук.

Чух плясък на гребло във водата. Понечих да взема едно от греблата, които бях спасил след изчезването на сала. Беше много тежко. Опипах с пръсти наоколо и намерих най-близкия отвор в планшира. Сложих греблото. Дръпнах дръжката към себе си. Нямах сила. Но все пак загребах.

— Да чуем историята ти — каза корабокрушенецът задъхан.

— Имало едно време един банан. Той растял. Растял, докато станал голям, твърд, жълт и ароматен. После паднал на земята, някой го намерил и го изял.

Братът ми по съдба спря да гребе.

— Каква красива история!

— Благодаря ти.

— Просълзих се.

— Има продължение — казах аз.

— Какво е то?

— Бананът паднал на земята, някой го намерил и го изял — и след това се почувствал по-добре.

— Завладяващо! — възкликна той.

— Благодаря ти.

Мълчание.

— Да ти се намира някой банан?

— Не. Един орангутан ме разсея.

— Какво?

— Дълга история.

— А паста за зъби?

— Не.

— Страшно върви с риба. А цигари?

— Вече ги изядох.

— Изял си ги?

— Още пазя филтрите. Мога да ти ги дам, ако искаш.

— Филтрите? Какво да правя с цигарени филтри без тютюн? Как можеш да ядеш цигари?

— Какво трябваше да правя с тях? Аз не пуша.

— Трябваше да ги запазиш за размяна.

— За размяна? С кого?

— С мен!

— Братко, когато ги изядох, бях сам в спасителна лодка насред Тихия океан.

— Е, и?

— Вероятността да срещна някого в Тихия океан, с когото да разменя цигарите, не ми изглеждаше особено голяма.

— Трябва да мислиш в перспектива, глупаво момче! Сега нямаш нищо за размяна.

— Но дори да имах нещо за размяна, за какво щях да го разменя? Какво имаш ти да ми предложиш?

— Имам обувка — отвърна той.

— Обувка?

— Да, хубава кожена обувка.

— Какво да правя с кожена обувка в спасителна лодка насред Тихия океан? Да не мислиш, че излизам на разходка в свободното си време?

— Можеш да я изядеш!

— Да ям обувка! Ама че хрумване!

— Нали ядеш цигари — защо да не изядеш една обувка?

— Защото ми се струва отвратително. Чия е обувката впрочем?

— Откъде да знам?

— Предлагаш ми да изям обувката на напълно непознат човек?

— Какво значение има?

— Не мога да повярвам. Обувка. Като оставим настрана факта, че съм индуист, а индуистите смятат кравата за свещено животно, според мен да изям нечия кожена обувка означава да изям мръсотията от крака, който я е обувал, заедно с цялата мръсотия, в която може да е стъпвал.

— Тогава няма да я получиш.

— Дай първо да я видя.

— Не.

— Какво? Очакваш да взема нещо от теб, без да съм го видял?

— Може би трябва да ти напомня, че и двамата сме слепи.

— Опиши ми обувката тогава! Що за търговец си? Нищо чудно, че умираш от глад. Като нямаш клиенти…

— Така е. Умирам от глад.

— Е, кажи за обувката.

— Кожена обувка.