Ян Мартел - Животът на Пи

Всеки ден се моля за душата му.

Аз направих забележително ботаническо откритие. Но сигурно мнозина няма да повярват на следващите ми думи. Все пак ще ги кажа, защото са част от историята и защото това наистина ми се случи.

Лежах на една страна. Беше около един или два следобед, денят бе ясен и слънчев, подухваше лек бриз. Тъкмо се бях събудил от кратък сън на пресекулки, без сънища и без отмора. Обърнах се на другата страна, като положих минималното възможно усилие. Отворих очи.

В далечината съзрях дървета. Не реагирах. Бях убеден, че това е илюзия и че като примигна няколко пъти, видението ще изчезне.

Дърветата не изчезнаха. Всъщност разраснаха се до цяла гора. Те бяха част от нисък остров. Надигнах се на лакът. Все още не вярвах на очите си. Но да получиш видение от такова добро качество беше много вълнуващо. Дърветата бяха красиви. Никога преди не бях виждал такива. Имаха светла кора и равномерно разположени клони с поразително изобилие от листа. Тези листа бяха ослепително зелени, толкова ярко изумрудени, че в сравнение с тях растителността в периода на мусонните дъждове изглеждаше безлично сива.

Аз започнах да мигам енергично, като очаквах клепачите ми да изиграят ролята на дървари. Но дърветата не падаха.

Погледнах надолу. Това, което видях, едновременно ме зарадва и разочарова. Островът нямаше почва. Не че дърветата растяха във водата. По-скоро основата им приличаше на гъста растителна маса със същия искрящо зелен цвят като листата. Къде се е чуло и видяло да има остров без земя? Дървета, пораснали върху растения? Аз изпитах удовлетворение, защото това геоложко явление потвърждаваше, че съм прав, че този остров е химера, игра на въображението. Но по същата причина изпитах и разочарование, защото един остров, всеки остров, колкото и непознат да е, щеше да бъде отлична находка.

Тъй като дърветата продължаваха да стоят, аз продължих да ги гледам. След толкова много синьо-зеленото беше балсам за очите ми. Зеленото е хубав цвят. То е цветът на исляма. Любимият ми цвят.

Течението леко тласна лодката към илюзията. Не можеше да се каже, че островът има бряг, нямаше нито пясък, нито камъчета, нямаше и разбиващи се вълни: вълните, които миеха острова, просто потъваха в растителността. От една височина на около триста метра навътре островът се спускаше полегато в морето, а бреговата ивица, широка около четиридесет метра, потъваше рязко надолу, като се губеше от поглед в дълбините на Тихия океан. Със сигурност това бе най-малкият континентален шелф на света.

Започвах да свиквам с илюзията. Понеже исках да я удължа, не смеех да й наложа ограничения, затова когато лодката се вряза в острова, аз не помръднах, просто продължих да халюцинирам. Основата на острова представляваше силно заплетена маса от водорасли, подобни на тръбички с диаметър малко над два пръста. Какъв фантастичен остров, казах си.

След няколко минути аз се приближих към борда на лодката. „Оглеждайте се за зеленина“ — пишеше в наръчника за оцеляване. Е, това беше зеленина. Всъщност направо раят на хлорофила. Зеленина, която засенчваше оцветителите за храни и мигащите неонови светлини. Зеленина, която опияняваше. „В крайна сметка кракът е единственият сигурен инструмент за определяне на суша“ — съветваше по-нататък наръчникът. Островът беше на една крачка разстояние. Да стъпя — и да се разочаровам — или не, туй бе въпросът.

Реших да стъпя. Огледах се, за да проверя дали няма акули. Нямаше. Обърнах се по корем и като се държах за брезента, бавно провесих единия си крак. Стъпалото ми потъна във водата. Беше приятно студена. Островът бе малко по-нататък и искреше над морето. Протегнах се. Очаквах всеки момент сапуненият мехур на илюзията да се спука.

Не се спука. Стъпалото ми потъна в бистра вода и срещна гуменото съпротивление на нещо подвижно, но твърдо. Стъпих по-здраво. Илюзията не поддаде. Наблегнах на едното си стъпало с цялата си тежест. Пак не потънах. Все още не можех да повярвам.

Накрая носът ми се оказа най-сигурният инструмент за определяне на суша. Обонянието ми се изпълни със свежото ухание на растителност. Поех дълбоко въздух. След месеци, прекарани сред миризми на солена вода и разруха, този силен аромат на органична растителна материя беше завладяващ. Тогава повярвах и единственото, което потъна, беше разумът ми: процесът ми на мислене стана нестроен и разпокъсан. Кракът ми започна да трепери.

— Боже мой! Боже мой! — изстенах аз.