Ян Мартел - Животът на Пи

Чух рев. Обърнах се. Ричард Паркър ме наблюдаваше от лодката. Оглеждаше и острова. Като че искаше да слезе, но се страхуваше. Накрая след много ръмжене и крачене той скочи от лодката. Поднесох оранжевата свирка към устата си. Но поведението му съвсем не беше агресивно.

Дори само пазенето на равновесие бе достатъчно предизвикателство: и той като мен не се държеше на крака. Когато тръгна, той почти пълзеше и пристъпяше с неуверени крачки като новородено. Като ме заобиколи отдалеч, Ричард Паркър се насочи към хълма и изчезна из вътрешността на острова.

Аз прекарах деня в ядене, почивка, опити да се изправя и блажено плискане във водата. Ако се претоварех, ми прилошаваше. И непрекъснато, дори когато седях неподвижно, имах чувството, че земята под мен се движи и че ще падна.

Късно следобед започнах да се тревожа за Ричард Паркър. Сега, когато обстановката, територията се беше променила, аз не знаех как ще реагира, като ме види.

Неохотно, само от съображения за сигурност, аз се изкатерих обратно в лодката. Независимо дали Ричард Паркър щеше да обяви острова за свой или не, носът на лодката и брезентът оставаха моята територия. Аз потърсих нещо, за което да вържа лодката. Очевидно водораслите, които покриваха бреговата линия, образуваха много дебел слой, защото не можах да открия нищо друго. Накрая разреших проблема, като побих едно от греблата с дръжката надолу във водораслите и привързах лодката към него.

Покатерих се на брезента. Бях капнал от умора. Тялото ми беше изтощено от поетата храна, а резкият обрат на събитията ме караше да се чувствам напрегнат. Смътно си спомням как в края на деня дочух рева на Ричард Паркър в далечината, но сънят ме обори.

Събудих се през нощта със странно, неприятно чувство в долната част на корема. Мислех, че е някакъв спазъм, че може би съм се отровил с водораслите. Чух шум. Погледнах. Ричард Паркър беше на борда. Беше се върнал, без да го усетя. Той мяукаше и ближеше възглавничките на лапите си. Връщането му в лодката ме озадачи, но скоро престанах да мисля за това — болката в корема ми бързо се усилваше. Аз лежах прегънат на две и треперех, докато организмът ми се подготвяше за процес, нормален за повечето хора, но отдавна забравен от мен: изпразване на червата. Беше много мъчително, но след това се унесох в дълбок, здрав сън, какъвто не ме бе спохождал от нощта преди потъването на „Цимцум“.

На сутринта, когато се събудих, аз се почувствах много по-силен. С неочаквана лекота се изкачих до самотното дърво. Очите ми отново се насладиха на гледката, а стомахът ми — на водораслите. Направих си такава обилна закуска, че оставих голяма дупка.

Ричард Паркър пак се колеба часове наред, преди да скочи от лодката. Към обяд, когато най-сетне се реши, още щом слезе на брега, побърза да се върне на борда и за малко да падне във водата. Стори ми се много неспокоен. Съскаше и размахваше лапа във въздуха. Гледката беше много странна. Нямах представа защо го прави. Постепенно тревогата му отмина и видимо по-уверен от предишния ден, той отново се изгуби зад хълма.

Този ден аз се подпрях на ствола на дървото и се изправих. Почувствах се замаян. Единственият начин, по който можех да спра световъртежа, беше да затворя очи и да се уловя за дървото. Оттласнах се от него и направих опит да тръгна. Тутакси паднах. Земята се втурна към мен, преди да съм направил и крачка. Не се нараних. Този остров, покрит с толкова здраво преплетен еластичен слой растителност, бе идеалното място за човек да се научи отново да ходи. Където и да паднех, нямаше начин да се нараня.

На следващия ден след поредната спокойна нощ на борда на лодката, в която Ричард Паркър отново се върна, вече можех да стъпвам. Макар че паднах пет-шест пъти, аз успях да стигна до дървото. Чувствах как с всеки изминал час силите ми се възвръщат все повече и повече. С помощта на харпуна аз наведох един от клоните на дървото. Откъснах няколко листа. Те бяха меки и матови, но имаха горчив вкус. Реших, че Ричард Паркър е силно привързан към леговището си под брезента — това беше обяснението ми за прибирането му нощем.

Същата вечер го видях да се прибира, докато слънцето залязваше. Тъкмо бях вързал наново лодката за побитото гребло. Стоях на носа и проверявах дали възелът на носа е достатъчно здрав. Той се появи най-неочаквано. Отначало не го познах. Това великолепно животно, което стремително изскочи иззад хълма, нямаше нищо общо с безжизнения проскубан тигър — другар в злочестата ми съдба. Но все пак беше той. Беше Ричард Паркър и сега тичаше право към мен. Целеустремено. Мощният му врат се издаваше зад приведената глава. Козината и мускулите му потрепваха при всеки скок. Чувах масивните му стъпки по земята.