Ян Мартел - Животът на Пи

Ето това видях от върха на хълма: стотици хиляди сурикати — повече, милион, — обърнати към мен и изпънати като струна, сякаш казваха: „Ще желаете ли нещо, господине?“ Имайте предвид, че изправен, сурикатът достига най-много четиридесет и пет сантиметра на височина, така че не ръстът на тези животни ме порази, а броят им. Аз замръзнах на място. Ако подплашех милион сурикати, щеше да настане неописуем хаос. Но интересът им към мен бе краткотраен. След няколко секунди те се върнаха към обичайните си занимания, а те бяха пощипване на водорасли или взиране в езерцата. Като видях как толкова много създания едновременно се навеждат, си спомних часа за молитви в джамията.

Животните като че ли не се плашеха. Докато се спусках по склона на хълма, нито едно не побягна, не се стресна от присъствието ми. Ако исках, можех да докосна някое по гърба, дори да го взема на ръце. Аз не направих нищо подобно. Просто минах през най-голямата колония сурикати на света — едно от най-странните, най-чудни преживявания в живота ми. Във въздуха се разнасяше неспирен шум. Това беше пискането, цвърченето, хрупането и сумтенето им. Животните бяха толкова много, а оживените им възгласи — така нестройни, че шумът долиташе и отлиташе като ято птици, в един миг ме обгръщаше, в следващия заглъхваше, щом сурикатите около мен притихнеха, а други по-нататък захванеха да цвърчат.

Може би не се страхуваха от мен, защото аз трябваше да се страхувам от тях? Този въпрос се загнезди в главата ми. Но отговорът — че са безобидни създания — беше съвсем очевиден. За да се приближа към едно от езерцата, около което сурикатите се бяха скупчили нагъсто, ми се наложи да ги разбутам с крака, за да не ги настъпя. Те реагираха на грубостта ми съвсем спокойно и ми направиха път като добронамерена тълпа. Аз усетих допира на топлите им пухкави телца до глезените си и надзърнах в езерото.

Всички езера имаха еднаква кръгла форма и бяха приблизително еднакви на големина — към дванадесет метра в диаметър. Очаквах да са плитки. Но не видях нищо, освен дълбока бистра вода. Всъщност езерата изглеждаха бездънни. Докъдето поглед стигаше, се виждаха стени от зелени водорасли. Очевидно слоят, който покриваше острова, беше много дебел.

Не забелязах нищо, което би могло да предизвика съсредоточеното любопитство на сурикатите и бях готов да се откажа от опитите си да разреша тази загадка, когато внезапно чух пищене и цвърчене край близкото езерце.

Сурикатите заподскачаха в състояние на крайно оживление. Изведнъж започнаха да се гмуркат в езерото. Онези, които стояха по-назад, блъскаха и разбутваха останалите в стремежа си да стигнат до водата. Това беше колективна лудост: дори малките животинчета тичаха към водата и майките им едва ги удържаха. Не можех да повярвам на очите си. Тези сурикати не бяха типични обитатели на пустинята Калахари. Типичните обитатели на пустинята Калахари не се държат като жаби. Тези сурикати определено бяха някакъв подвид, развил се по най-чуден и необясним начин.

Аз се запътих към езерото с предпазливи стъпки и стигнах навреме, за да видя как сурикатите плуват — наистина плуват — във водата и изваждат на брега десетки риби, при това не дребни. Някои бяха златни риби, от които можех да си направя обилно угощение на лодката. В сравнение с тях сурикатите бяха джуджета. За мен беше необяснимо как тези дребни животни могат да ловят такива риби.

Докато сурикатите вадеха рибата от езерото и показваха пример за добра работа в екип, аз забелязах нещо любопитно: всички риби без изключение бяха вече мъртви. Мъртви отскоро. Сурикатите вадеха на брега умрели риби, които не умъртвяваха сами.

Аз коленичих край езерото, като разбутах няколко въодушевени мокри суриката. Докоснах водата. Беше по-студена, отколкото очаквах. Явно имаше течение, което донасяше студена вода от дълбините. Гребнах с шепа и я поднесох към устата си. Отпих.

Водата беше прясна. Това обясняваше смъртта на рибите — защото, разбира се, ако пуснеш морска риба в прясна вода, тя бързо ще се задуши и ще умре. Но какво търсеха морски риби в сладководно езеро? Как се бяха озовали тук?

Отидох при друго езеро, като си проправих път през тълпата от сурикати. И то беше сладководно. Отидох при трето — и то. Същото беше и при четвъртото езеро.

Всички езера бяха сладководни. Откъде се вземат такива количества сладка вода, запитах се аз. Отговорът беше очевиден: от водораслите. Водораслите по естествен път обезсоляваха солената вода, ето защо отвътре бяха солени, а по повърхността им имаше капчици сладка вода: тя излизаше навън през порите им. Не си зададох въпроса защо водораслите правят това, нито как го правят, нито къде отива солта. Умът ми отказваше да се заинтересува от тези неща. Аз просто се разсмях и скочих в едно от езерата. Открих, че ми е трудно да се задържа на повърхността на водата — все още бях твърде слаб, а и по мен нямаше много мастна тъкан, която да ми помогне. Хванах се за брега на езерото. Усещането да се къпя в чиста, бистра, сладка вода беше неописуемо. След толкова продължителен престой в морето кожата ми бе станала като шкурка, косата ми беше дълга, сплъстена и приличаше на ресни за пъдене на мухи. Имах чувството, че дори душата ми е разядена от солта. И така, под погледите на хиляди сурикати аз се киснех във водата, като оставях прясната вода да разтвори всяко кристалче сол по мен.