Ян Мартел - Животът на Пи

Същата нощ, докато той спеше на сантиметри от мен, аз стигнах до извода, че отново трябва да изляза на ринга.

Най-трудното в дресурата на животни е, че те действат или по инстинкт, или по навик. Способностите им за създаване на нови, не инстинктивно заложени асоциации са крайно ограничени. Затова да запечаташ в съзнанието на животно изкуствена причинно-следствена връзка — че ако извърши определено действие, да речем, претъркаляне, ще получи награда — може да се постигне само с повтаряне до побъркване. Това е бавен процес, който зависи еднакво от късмета и от постоянството, особено когато животното е достигнало зряла възраст. Аз надувах свирката, докато дробовете ме заболяха. Удрях се в гърдите до посиняване. Крещях „Хеп! Хеп! Хеп!“ — моята команда на тигърски, която означаваше „Давай!“ — хиляди пъти. Хвърлях стотици парчета месо от сурикати, които самият аз с удоволствие бих изял. Дресурата на тигри не е лесна работа. Те са значително по-несъобразителни по природа от другите животни, които обикновено се дресират в цирковете и зоологическите градини — морски лъвове и шимпанзета например. Но аз не искам да се хваля с постиженията си в дресирането на Ричард Паркър. Щастливата звезда, съдбата, която спаси живота ми, пожела Ричард Паркър да бъде не просто млад тигър, а възприемчив млад тигър, послушно животно. Страхувах се, че условията на острова могат да направят задачата ми по-трудна, че при такова изобилие от храна и вода и толкова обширно пространство той може да стане по-спокоен и уверен, по-неподатлив на влиянието ми. Но той продължи да бъде напрегнат. Познавах го достатъчно добре, за да почувствам това. Нощем на лодката спеше неспокойно и издаваше звуци. Аз отдадох това напрежение на новата обстановка: всяка промяна, дори положителна, кара животното да се тревожи. Каквато и да беше причината, безпокойството допринасяше за готовността му да се подчинява, нещо повече — за потребността да се подчинява.

Научих го да скача през обръч от тънки клони. Това беше простичка поредица от четири скока. След всеки скок Ричард Паркър получаваше парче месо от сурикат. Щом се втурнеше към мен, аз вдигах обръча с лява ръка на около метър от земята. След като скочеше през него и спреше да бяга, аз вземах обръча с дясна ръка и застанал с гръб към Ричард Паркър, му нареждах да се върне и да скочи отново. За третия скок коленичех на земята и вдигах обръча над главата си. Да гледам как се приближава към мен беше същинско изпитание за нервите. До края не престанах да се страхувам, че вместо да скочи, ще ме нападне. За щастие, той всеки път скачаше през обръча. След това аз ставах и търкулвах обръча. Ричард Паркър трябваше да бяга след него и да се промуши точно преди обръчът да падне. Така и не успя да усъвършенства последната част от изпълнението си, защото или аз търкулвах обръча не както трябва, или той се промушваше прекалено тромаво през него. Но поне го следваше и по този начин се отдалечаваше от мен. Винаги се стъписваше при падането на обръча. Гледаше го втренчено, сякаш най-неочаквано бе видял да пада близък приятел. Стоеше до него и го душеше. Аз му хвърлях последното лакомство и се оттеглях.

Накрая реших да изоставя лодката. Струваше ми се абсурдно да прекарвам нощите си на такова неудобно място с животно, което започваше да се нуждае от все повече пространство, когато имах на разположение цял остров. Стигнах до извода, че най-сигурното място за нощуване е някое дърво. Не можех да бъда напълно сигурен, че Ричард Паркър ще продължи да спи нощем в лодката. Не беше разумно да напусна очертанията на територията си, за да спя беззащитен на земята, когато можеше да му хрумне да излезе на среднощна разходка.

И така, един ден аз оставих лодката, като взех със себе си мрежата, едно въже и няколко одеяла. Огледах се за красиво дърво в края на гората и преметнах въжето през най-ниския клон. Бях станал толкова силен, че с лекота се вдигнах на ръце и се покатерих на дървото. Намерих два здрави клона на равна височина, които растяха близко един до друг и вързах мрежата за тях. Върнах се там в края на деня.

Тъкмо сгънах одеялата, за да ги подложа като дюшек, когато забелязах известно раздвижване сред сурикатите. Погледнах. Разтворих клоните на дървото, за да виждам по-добре. Огледах се на всички посоки чак до хоризонта. Нямаше грешка. Сурикатите изоставяха езерцата — всъщност цялата долина — и бързаха към гората. Цял народ от сурикати се преселваше, бягащите им крака се размиваха в едноцветна мъгла. Започнах да се питам какви ли още изненади са ми приготвили тези животни, когато с ужас забелязах, че онези, които идваха от най-близкото езеро, се бяха струпали под дървото ми и се катереха по стъблото. То сякаш потъваше под вълна от упорити сурикати. Помислих, че искат да ме нападнат, че сигурно затова Ричард Паркър спи в лодката: може би през деня бяха кротки и безопасни, но нощем хладнокръвно смазваха врага под общата си тежест. Аз се уплаших и в същото време се възмутих. Да преживея толкова време в спасителна лодка с двестакилограмов бенгалски тигър, за да умра на дърво от лапите на сурикати с тегло около килограм беше трагедия, непоносима за мен поради това, че бе твърде нечестна и нелепа. Те не ми мислеха злото. Покатериха се при мен, върху мен, около мен и над мен. Накачиха се по всички клони на дървото. То натежа от тях. Дори си присвоиха леглото ми.