Ян Мартел - Животът на Пи

И така беше навсякъде, докъдето поглед стигаше. Сурикатите се катереха по всяко дърво в полезрението ми. Цялата гора стана кафява — есен, настъпила за няколко минути. Докато се щураха наоколо в търсене на свободни дървета и влизаха навътре в гората, животинките вдигаха шум колкото стадо препускащи слонове.

Междувременно долината стана гола и пуста.

От легло над главата на тигър аз попаднах в претъпкана спалня със сурикати — ще ми повярвате ли, като ви кажа, че животът приема най-изненадващи обрати? Разбутах сурикатите, за да намеря място в собственото си легло. Те се сгушиха в мен. Нито един квадратен сантиметър площ не остана празен.

Сурикатите се наместиха и престанаха да пищят и цвърчат. На дървото се възцари тишина. Всички заспахме.

На изгрев-слънце се събудих увит в живо одеяло от главата до петите. Някои малки сурикатчета бяха намерили най-топлите части от тялото ми. Те образуваха стегната потна яка около врата ми, а по-голям сурикат — може би майка им — се бе настанил удобно отстрани на главата ми. Други малки се гушеха в слабините ми.

Те изоставиха дървото също така внезапно и безцеремонно, както го бяха и нападнали. Същото стана и с всички дървета наоколо. Долината се покри със сурикати и въздухът се изпълни с обичайните им делнични звуци. Дървото осиротя. И аз осиротях — донякъде. Беше ми харесало да спя със сурикатите.

Започнах да прекарвам всяка нощ на дървото. Взех от лодката всички полезни неща и си направих приятна спалня сред клоните. Постепенно свикнах с драскотините, които сурикатите неволно оставяха, докато се катереха по тялото ми. Единственото ми оплакване беше, че от време на време животните по горните клони се облекчаваха върху мен.

Една нощ сурикатите ме събудиха. Те цвърчаха и трепереха. Аз седнах. Проследих погледите им. Небето беше ясно, а луната — пълна. Земята бе изгубила цвета си. Всичко светеше със странен блясък в нюансите на черното, сивото и бялото. Нещо ставаше с езерото. В него подскачаха сребристи силуети, издигаха се от дълбините и прорязваха гладката черна повърхност на водата.

Риби. Умрели риби. Те изплуваха нагоре. Езерото — както казах, дванадесет метра от единия до другия бряг — се пълнеше с различна на големина риба и повърхността му от черна ставаше сребриста. А от трепкането на повърхността се виждаше, че се появяват още риби.

Когато изплува и умряла акула, сурикатите полудяха от въодушевление и се разпищяха като тропически птици. Истерията обхвана и съседните дървета. Шумът беше оглушителен. Зачудих се дали след малко няма да видя умрели риби по дърветата.

Нито един сурикат не слезе към езерото. Никой дори не се опита. Те се ограничиха само с шумно изразяване на оживлението си.

Гледката ме ужаси. Имаше нещо зловещо във всичката тази умряла риба.

Отново легнах и се помъчих да заспя въпреки пищенето на сурикатите. На зазоряване се стреснах от олелията, която вдигнаха на слизане от дървото. Докато се прозявах и протягах, аз погледнах към езерото, предизвикало такова оживление миналата нощ.

Беше празно. Или почти. Но това не беше работа на сурикатите. Първите от тях едва сега се гмуркаха, за да съберат каквото е останало.

Рибата беше изчезнала. Бях потресен. Дали не бях объркал езерата? Не, със сигурност беше това. Дали все пак сурикатите не го бяха изпразнили? Невъзможно. Не си представях, че могат да извадят цяла акула от водата, камо ли да я натоварят на гърбовете си и да изчезнат с нея. Дали не беше дело на Ричард Паркър? Отчасти — може би, но и той не би успял да изпразни цяло езеро за една нощ.

Това беше пълна загадка. Колкото и да се взирах в езерото и дълбоките му зелени стени, не можех да си обясня какво е станало с рибата. Следващата нощ наблюдавах езерото, но повече никаква риба не се появи.

Отговорът на загадката дойде малко по-късно от вътрешността на гората.

Навътре дърветата бяха по-големи и растяха по-нагъсто. Земята отдолу бе равна, без никакви храсти или трева, но короните на дърветата бяха така преплетени, че небето почти не се виждаше или, иначе казано, небето беше непрогледно зелено. Дърветата растяха близо едно до друго и клоните им се увиваха и преплитаха така, че беше трудно да се каже къде свършва едното дърво и къде започва другото. Забелязах, че стволовете им са съвсем гладки, без нито една от безбройните малки драскотини, които оставяха сурикатите при катерене. Лесно се досетих за причината: животните можеха да се придвижват от дърво на дърво, без да се налага да се катерят. В доказателство на това много дървета по периферията на тази най-гъста централна част на гората бяха буквално нарязани. Те несъмнено играеха ролята на порти към дървесния град на сурикатите, по-оживен от Калкута.