Ян Мартел - Животът на Пи

Тук намерих дървото. То не беше най-голямото нито в центъра, нито в периферията на гората, нищо не го отличаваше от останалите. Имаше здрави, равномерно разположени клони, това е всичко. Можеше да бъде отличен наблюдателен пост, от който да гледам небето или да изучавам нощния живот на сурикатите.

Мога да ви кажа точно в кой ден се натъкнах на това дърво: в деня, преди да напусна острова.

Забелязах дървото, защото ми се стори, че има плодове. Докато короните на всички други дървета бяха еднакво зелени, тези плодове изглеждаха черни на фона на зеленото. Клоните, на които висяха, бяха странно изкривени. Аз се вгледах по-внимателно. Цял остров с дървета без плод, с изключение на едно. И то не цялото. Плодовете растяха само на малка част от дървото. Хрумна ми, че може би съм попаднал в гора, подобна на пчелен кошер с царица майка, и се запитах кога ли тези водорасли ще престанат да ме изненадват с причудливите си ботанически особености.

Прииска ми се да опитам плода, но дървото беше много високо. Затова се върнах с въже. Щом водораслите бяха сладки, какъв ли щеше да е плодът им?

Преметнах въжето през най-ниския клон на дървото и клон по клон се закатерих към скъпоценната малка градинка.

Най-близките плодове бяха матовозелени. По размер и форма приличаха на портокали. Всеки плод растеше в средата на силно извити клони, здраво преплетени около него — може би, за да го пазят. Когато се приближих още повече, видях и другото предназначение на клоните — да го крепят. Плодът имаше не една, а десетки дръжки. От тях излизаха стъбълца, които ги свързваха с околните клони. Реших, че по всяка вероятност тези плодове са тежки и сочни. Приближих се още повече.

Протегнах ръка и хванах един. Разочаровах се, когато усетих колко лек е плодът. Почти не тежеше. Дръпнах го и го отскубнах от всичките му дръжки.

Настаних се удобно на един дебел клон и опрях гръб в ствола на дървото. Над мен се простираше подвижен покрив от зелени листа, през които се процеждаха слънчеви лъчи. Навсякъде около мен, докъдето поглед стигаше, сякаш увиснали във въздуха, се виеха криволичещите и заплетени улици на голям град. В дърветата шумолеше приятен бриз. Аз изгарях от любопитство. Огледах плода.

Ах, как ми се иска този момент никога да не бе настъпвал! Защото ако го нямаше, аз бих прекарал години — а защо не и целия си живот? — на този остров. Нищо, мислех си, нищо не може да ме накара да се върна в онази лодка, към страданията и лишенията, които изтърпях на нея — нищо! Каква причина имах да напусна този остров? Нима тук не задоволявах физическите си потребности? Та тук имаше повече сладка вода, отколкото можех да изпия до края на живота си. Повече водорасли, отколкото можех да изям. А когато ми омръзнеха — повече сурикати и риба, отколкото можех да пожелая. След като островът плаваше и се движеше, дали пък не се движеше в правилната посока? Дали не можеше да се превърне в растителен кораб, докарал ме до сушата? А междувременно тези забавни сурикати ми правеха компания. И Ричард Паркър имаше нужда от още време, за да усъвършенства четвъртия си скок, нали? Откакто бях пристигнал на острова, нито веднъж не ми бе минавало през ум да го напусна. Бяха минали толкова седмици — не можех да кажа точно колко — и още щяха да минат. Не се съмнявах в това.

Как се заблуждавах!

Ако този плод имаше семе, то бе семето на моето заминаване.

Плодът не беше плод. Беше плътно образувание от листа във формата на топка. Десетките дръжки бяха десетки дръжки на листа. От всяка дръжка, която бях откъснал, трябваше да излезе ново листо.

След като обелих няколко слоя, аз се натъкнах на листа, изгубили дръжките си и здраво залепнали за топката. Аз успях да ги отлепя, като захванах връхчетата с нокът. Листата се отделяха едно след друго като лучени обелки. Можех просто да разкъсам „плода“ — все още го наричам така поради липсата на по-подходяща дума, — но аз предпочетох да задоволя любопитството си постепенно.

От размерите на портокал топката се смали до големината на мандарина. Скутът ми и долните клони се покриха с тънки меки обелки от листа.

После стана колкото слива.

Още ме полазват тръпки, като си помисля.

Колкото череша.

И после светлината озари бисера в сърцето на зелената мида.

Човешки зъб.

Кътник, ако трябва да бъдем точни. Повърхността му бе покрита със зелени петна и фини малки дупчици.

Ужасът ме обхвана бавно и постепенно. Трябваше да откъсна друг плод.