Ян Мартел - Животът на Пи

Щом се качи на борда, аз бутнах лодката. В продължение на няколко часа теченията ни държаха в близост до острова. Шумът на морето ме смущаваше. А и бях отвикнал от люлеенето на лодката. Нощта се изниза бавно.

На сутринта острова го нямаше, както и буцата водорасли, която теглехме след себе си. С падането на нощта водораслите бяха разяли въжето с киселината си.

Морето тежеше, небето бе сиво.

До гуша ми дойде от тази злочеста съдба, нелепа и безсмислена като прогноза за времето. Но животът не ме оставяше. Останалата част от историята е само мъка, болка и упорство.

Високото тегне към ниското, а ниското тегли към високото. Повярвайте ми, и вие да бяхте в такова отчаяно положение като мен, и вашият дух щеше да се извиси. Колкото по-ниско падате, толкова по-нависоко се стреми съзнанието ви. Естествено беше в скръбта и отчаянието си, в безутешното си страдание аз да се обърна към Бога.

Когато стигнахме суша — Мексико, ако трябва да бъдем точни, — аз бях толкова слаб, че почти нямах сили да се зарадвам. Акостирахме много трудно. Лодката едва не се преобърна от вълните край брега. Аз пуснах котвите — или това, което беше останало от тях, — за да я задържа перпендикулярно на вълните, и ги прибрах веднага щом ни подхвана гребенът на една голяма вълна. По този начин — като ту пусках, ту вдигах котвите — ние се приближихме към брега. Беше опасно. Но уловихме една вълна точно в подходящия момент и тя ни изтласка надалеч по високите водни хребети. Аз издърпах котвите за последно и вълните ни понесоха към брега. Накрая лодката изсъска и спря на пясъка.

Аз прекрачих единия борд. Страхувах се да се пусна, страхувах се, че сега, когато съм толкова близко до спасението, ще се удавя в един метър вода. Погледнах напред, за да преценя какво разстояние трябва да измина. Гледката се запечата в съзнанието ми като последен визуален спомен от Ричард Паркър, защото точно в този момент той скочи върху мен. Видях как тялото му, невероятно живо и силно, се протегна като дъга във въздуха над главата ми — мимолетна оранжева дъга. Той се приземи във водата с разперени задни крака и високо вдигната опашка и оттам с няколко скока стигна до брега. Тръгна наляво, като оставяше следи от лапи по мокрия пясък, но размисли и се обърна. Пое в обратна посока, като мина точно пред мен. Не ме погледна. Пробяга около сто метра по мократа плажна ивица, след което зави и се отдалечи от водата. Движенията му бяха тромави и некоординирани.

Няколко пъти падна. Преди да влезе в джунглата, той спря. Бях сигурен, че ще тръгне към мен. Ще ме погледне. Ще прилепи уши към главата. Ще изреве. По някакъв начин ще сложи край на нашите отношения. Нищо подобно. Той просто гледаше към джунглата. И след това Ричард Паркър, моят другар по съдба, страшният, свиреп хищник, който ме остави жив, тръгна напред и изчезна завинаги от живота ми.

Аз допълзях до брега и паднах на пясъка. Огледах се.

Бях съвсем сам, осиротял, останал не само без семейство, но и без Ричард Паркър, и може би, помислих си, без Бог.

Не беше така, разбира се. Този плаж, толкова мек, солиден и просторен, беше като бузата на Бог и някъде две очи сияеха доволно, и една уста се усмихваше от радост, че съм тук.

След няколко часа ме намери представител на моя биологичен вид. Той си тръгна и се върна с цяла група. Бяха шестима или седмина. Приближиха се към мен, закрили с длани носовете и устите си. Зачудих се какво им има. Те ми заговориха на непознат език. Издърпаха лодката на пясъка. Отнесоха ме. Изскубнаха от ръката ми единственото парче месо от костенурка, което бях взел със себе си от лодката, и го хвърлиха.

Аз плаках като дете. Не заради вълнението от това, че бях издържал на изпитанието, макар наистина да се вълнувах. Не и от радост, че се намирам сред свои братя и сестри, макар да беше трогателно. Аз плачех, защото Ричард Паркър ме бе изоставил така безцеремонно. Какво ужасно нещо е нелепото сбогуване! Аз съм човек, който вярва във формата, в хармонията на установения ред. Когато можем, ние трябва да придаваме смислена форма на нещата. Чудя се например, можете ли да разкажете моята история с всичките й премеждия в точно сто глави, ни повече, ни по-малко? Да ви кажа, едно нещо мразя в прякора си и то е безкрайността на това число. В живота е важно да се слага достоен завършек на нещата. Само тогава можем да продължим напред. Иначе остават думи, които е трябвало да кажем, но така и не сме казали и душата ни тегне от угризения. Това недодялано сбогуване ме измъчва до ден-днешен. Толкова ми се иска да бях го погледнал за последно на лодката, да бях привлякъл поне за малко вниманието му, за да ме запомни. Да бях му казал тогава — да, знам, че е тигър, но все пак, — да бях му казал: „Ричард Паркър, свърши се. Оцеляхме. Можеш ли да повярваш? Дължа ти повече благодарности, отколкото мога да изрека. Нямаше да се справя без теб. Затова ще ти кажа просто: благодаря, Ричард Паркър. Благодаря ти, че ми спаси живота. А сега върви там, където ти е мястото. През по-голямата част от живота си ти си бил принудително затворен в зоологическа градина: сега ще опознаеш доброволното затворничество на джунглата. Желая ти късмет в новия живот. Пази се от Човека. Той не ти е приятел. Но се надявам, че мен ще запомниш като приятел. Аз никога няма да те забравя, това е сигурно. Винаги ще те нося в сърцето си. Какво е това съскане? А, лодката ни опря в пясък. Е, сбогом, Ричард Паркър, сбогом. Бог да е с теб.“