Ян Мартел - Животът на Пи

— Да, добре съм. Благодаря. А вие?

— Ние сме съвсем добре.

— От Токио ли идвате?

— Ние бяхме в Лонг Бийч, Калифорния. Дойдохме с кола.

— Добре ли пътувахте?

— Пътуването беше много приятно. Видяхме красиви места.

— Аз пътувах ужасно.

— Да, ние говорихме с полицаите, преди да дойдем тук, видяхме и спасителната лодка.

— Аз малко огладнях.

— Желаете ли бисквитка?

— О, да!

— Заповядайте.

— Благодаря ви!

— Няма защо. Това е само една бисквитка. И така, господин Пател, чудехме се дали не можете да ни разкажете какво ви се е случило, и колкото може по-подробно.

— Да. С удоволствие ще ви разкажа.

Историята.

Господин Окамото:

— Много интересно.

Господин Чиба:

— Каква история.

— Той ни взема за глупаци.Господин Пател, ние ще си починем малко и после ще се върнем, може ли?

— Няма проблем. Бих искал още една бисквитка.

— Да, разбира се.

Господин Чиба:

— Той вече си взе достатъчно и дори не ги е изял всичките. Те са ей там, под чаршафа му.

— Хайде, дай му още една. Трябва да го предразположим.Ще се върнем след няколко минути.

Господин Окамото:

— Господин Пател, ние не вярваме на историята ви.

— Извинете ме, тези бисквити са хубави, но много се ронят. Това ме учудва. Защо?

— Не се връзва.

— Какво имате предвид?

— Бананите не плават.

— Извинете, не ви разбрах.

— Вие казахте, че орангутанът доплавал на остров от банани.

— Точно така.

— Бананите не плават.

— Напротив, плават.

— Прекалено тежки са.

— Не, не са. Ето, можете да опитате. Аз имам два банана.

Господин Чиба:

— Те пък откъде се взеха? Какво ли още крие под чаршафа?

Господин Окамото:

— По дяволите.Не, няма нужда.

— Там има мивка.

— Всичко е наред.

— Аз настоявам. Напълнете мивката с вода, пуснете бананите вътре и ще видим кой е прав.

— Бих предпочел да продължим.

— Аз настоявам.

(Мълчание.)

Господин Чиба:

— Какво да правим?

Господин Окамото:

— Чувствам, че ни предстои много дълъг ден.

(Звук от отместване на стол. Далечен шум от течаща вода.)

Пи Пател:

— Какво става? Не виждам от тук.

Господин Окамото (отдалеч):

— Пълня мивката.

— Пуснахте ли вече бананите?

(Отдалеч):

— Не.

— А сега?

(Отдалеч):

— Вътре са.

— И какво?

(Мълчание.)

Господин Чиба:

— Плават ли?

(Отдалеч):

— Плават.

— Е, плават ли?

(Отдалеч):

— Плават.

— Какво ви казах?

Господин Окамото:

— Да, да. Но все пак са нужни много банани, за да удържат един орангутан.

— Така е. Бананите бяха почти цял тон. Още ме заболява сърцето, като си спомня как всичките тези банани отплаваха и се изгубиха, когато можеха да бъдат мои, само ако бях протегнал ръка.

— Колко жалко. Сега да поговорим за…

— Може ли да ми върнете бананите?

Господин Чиба:

— Аз ще ги донеса.

(Звук от отместване на стол.)

(Отдалеч):

— Гледай ти. Наистина плават.

Господин Окамото:

— Ами онзи остров от водорасли, на който казахте, че сте слезли?

Господин Чиба:

— Ето ви бананите.

Пи Пател:

— Благодаря. Да?

— Извинете ни за откровеността, ние не искаме да ви засегнем, но нали не очаквате да ви повярваме? Хищни дървета? Водорасли, които ядат риба и произвеждат сладка вода? Гризачи, които живеят по дърветата? Такива неща не съществуват.

— Само защото никога не сте ги виждали.

— Точно така. Ние вярваме на очите си.

— И Колумб е бил като вас. Какво правите, когато е тъмно?

— Вашият остров е ботанически невъзможен.

— Казала мухата точно преди да кацне на цвете мухоловка.

— Защо никой досега не го е открил?

— Това е голям океан, корабите бързат. Аз плавах бавно и гледах много.

— Никой учен няма да ви повярва.

— Трябва да са като онези, които не повярвали на Коперник и Дарвин. Нима учените са престанали да откриват нови растения? В джунглите на Амазонка, да речем?

— Не и растения, които противоречат на природните закони.

— Които вие познавате от край до край, така ли?

— Достатъчно, за да отличим възможното от невъзможното.

Господин Чиба:

— Аз имам чичо, който знае много за ботаниката. Живее в едно село край Хита Гун. Отглежда бонзай.

Пи Пател:

— Какво?

— Бонзай. Нали знаете, бонзаите са малки дървета.

— Имате предвид храсти?