Ян Мартел - Животът на Пи

Във всеки имаше зъб.

В един — кучешки.

В друг — мъдрец.

Тук — резец.

Там — пак кътник.

Тридесет и два зъба. Пълен човешки комплект. Нито един зъб не липсваше.

Изведнъж проумях.

Не закрещях. Мисля, че само във филмите ужасът има звук. Аз просто се разтреперих и слязох от дървото.

Прекарах деня в смут, обмисляйки възможностите. Всичките бяха лоши.

Същата нощ в леглото на обичайното дърво аз стигнах до заключение. Взех един сурикат и го пуснах на земята.

Докато падаше, животното пищеше. Щом докосна земята, моментално се закатери по дървото.

С типичната си невъзмутимост то се върна на своето място точно до мен. Тогава започна енергично да ближе лапите си. Изглеждаше много разтревожено. Дишаше тежко.

Можех да спра дотук. Но исках сам да се уверя. Спуснах се надолу и хванах въжето. Бях направил възли по него, за да се катеря по-лесно. Когато стигнах до земята, аз спуснах стъпало на сантиметър от нея. Поколебах се.

Стъпих.

Отначало не почувствах нищо. Изведнъж остра болка ме проряза в стъпалата. Аз извиках. Помислих, че ще падна. Успях да хвана въжето и да се издърпам нагоре. Започнах бясно да трия стъпалата си о ствола на дървото. Помогна, но не достатъчно. Изкатерих се обратно на клона си. Натопих крака в кофата с вода до леглото. Избърсах ги с листа. Взех ножа, убих два суриката и се помъчих да облекча болката, като намазах стъпалата си с кръвта и вътрешностите им. Краката ми продължаваха да парят. Паренето продължи цяла нощ. Не можах да спя заради него и обзелата ме тревога.

Островът беше хищно растение. Това обясняваше изчезването на рибата в езерото. Той привличаше морските риби в подземните си тунели — не знам точно как, може би рибите се лакомяха за водораслите точно като мен. Там попадаха в клопка. Дали се изгубваха? Дали изходите към морето се затваряха? Дали водата се променяше от солена към сладка така неусетно, че докато го осъзнаеха, бе вече късно? Каквато и да беше истината, те попадаха в сладката вода и умираха. Някои изплуваха на повърхността на езерата — само известна част — и служеха за храна на сурикатите. Нощем по силата на неизвестен химичен процес, който слънчевата светлина очевидно възпираше, хищните водорасли отделяха киселина, езерата се пълнеха с нея и храносмилаха рибата. Затова Ричард Паркър се прибираше всяка нощ в лодката. Затова и сурикатите спяха по дърветата.

Затова на този остров не се виждаше друго, освен водорасли.

Оттам и зъбите. Някоя бедна, изгубена душа бе дошла на този остров преди мен. Колко ли време е прекарал — или може би прекарала — тук? Седмици? Месеци? Години? Колко ли часове на отчаяние е преживял в дървесния град в компанията на сурикатите? Колко ли мечти за щастлив живот е пропилял? Колко ли надежди са останали изгубени? Колко неизречени думи са заглъхнали завинаги? Колко ли самотен е бил? Колко ли отчаяние е понесъл? И след всичко това — какво? Какво е оставил след себе си?

Нищо, освен малко зъбен емайл, като дребни монети в джоба. Човекът сигурно е умрял на дървото. От болест? От рани? От депресия? Колко ли време е необходимо на един паднал дух да убие тяло, което има храна, вода и подслон? Дърветата също бяха хищни, но с далеч по-ниско ниво на киселинност, достатъчно безопасни за прекарване на нощта, докато останалият остров клокочеше. Но може би, след като човекът е умрял и е престанал да се движи, дървото постепенно е обгърнало тялото му и го е смляло, като е смукало костите до пълното им изчезване. След време и зъбите щяха да изчезнат.

Аз погледнах водораслите. Изпитах горчивина. Бляскавото бъдеще, което обещаваха денем, се помрачи напълно от предателството им нощем.

Промърморих:

— Само зъбите! Само ЗЪБИТЕ!

Когато настъпи утрин, аз вече бях взел решение. Предпочитах да отплавам и да загина в търсене на себеподобните си, отколкото да водя самотен полуживот на физическо удобство и духовна смърт на този убийствен остров. Поднових запасите си от прясна вода и пих като камила. Цял ден ядох водорасли, докато стомахът ми отказа да поеме повече. Убих и одрах толкова сурикати, колкото можах да побера в шкафчето и на дъното на лодката. Събрах мъртва риба от езерата. С помощта на харпуна откъснах огромна буца водорасли и промуших през нея въже, което вързах за лодката.

Не можех да изоставя Ричард Паркър. Да го оставя би означавало да го убия. Той нямаше да преживее и една нощ. След залез-слънце щях да седя сам в лодката със съзнанието, че той изгаря жив. Или че плува в морето, където ще се удави. Зачаках да се върне. Знаех, че няма да се забави.