Ян Мартел - Животът на Пи

Това, което ми беше по-трудно да разбера, бе изключително еднообразната екология на острова. Никога не бях виждал толкова оскъдна флора и фауна. Във въздуха нямаше нито мухи, нито пеперуди, нито пчели, нито каквито и да било насекоми. По дърветата нямаше птици. В земята не ровеха гризачи, нямаше червеи, змии и скорпиони, не се издигаха други видове дървета, нито храсти, не растеше трева или цветя. В езерата нямаше пресноводни риби. По бреговете не се виждаха растения, раци, омари, корали, камъчета, скали. С едно-единствено изключение, което присъстваше в изобилие — сурикатите, — на острова нямаше никаква чужда материя, била тя органична или неорганична. Нищо друго, освен ослепително зелени водорасли и ослепително зелени дървета.

Дърветата не бяха паразити. Установих го един ден, когато седнал под малко дръвче, аз изядох толкова водорасли, че оголих корените му. Видях, че корените не растат, независимо от водораслите, а по-скоро се вплитат в тях, сливат се с тях. Това означаваше, че дърветата или живеят в симбиоза с водораслите, като взаимно се хранят едни от други, или — още по-просто — са част от водораслите. Предположих, че последното е по-възможно, защото дърветата като че ли нямаха нито цветове, нито плодове. Съмнявах се, че независим организъм, колкото и тясна да е симбиозата, в която живее, може да се откаже от такава съществена част от развитието си като възпроизвеждането. Апетитът на листата към слънчевата светлина, за който свидетелстваше тяхното изобилие, ширината и наситеният зелен цвят на хлорофила ме навеждаше на предположението, че основната функция на тези дървета е да събират енергия. Но това бе само хипотеза.

Накрая искам да отбележа още нещо. Свързано е по-скоро с интуицията, отколкото с неоспоримите факти. Ето какво е то: островът не беше остров в обичайния смисъл на думата — тоест малка по размери земна маса, закотвена за дъното на океана, — а по-скоро свободно плаващ организъм, гигантска топка водорасли. И ми се струва, че може би езерата стигаха до долния край на тази огромна плаваща маса и излизаха в океана, което обясняваше иначе нелогичното присъствие на златни и други морски риби в тях.

Всичко това заслужава да се изследва по-обстойно, но за съжаление аз изгубих водораслото, което бях взел от там.

Тъй както аз се върнах към живота, така и Ричард Паркър възстанови силите си. Като последица от редовното преяждане със сурикати тигърът наддаде на тегло, козината му отново стана лъскава и той възвърна предишния си здрав вид. Продължи да се връща в лодката в края на деня. Аз винаги се стараех да го изпреваря, за да очертая границите на територията си с урина и така да му напомня кой, кой е и какво на кого принадлежи. Но той изскачаше от лодката още на разсъмване и тръгваше да обикаля острова, като стигаше по-далеч от мен. Понеже островът беше един и същ навсякъде, аз обикновено обикалях познати места. През деня почти не се виждахме. И аз започнах да се тревожа. Виждах как точи ноктите си по дърветата — оставяше големи и дълбоки процепи на стволовете. Започнах и да чувам дрезгав рев — онзи протяжен звук, богат като златист мед, страховит като тъмна пещера и треперещ като хиляди ядосани пчели. Смущаваше ме не фактът, че си търсеше женска, а че явно се чувстваше достатъчно удобно на острова, за да мисли за размножаване. Безпокоях се, че в това състояние може да прояви нетърпимост към присъствието на друг мъжкар в съседство, особено нощно време, когато настоятелният му рев оставаше без отговор.

Един ден се разхождах из гората. Вървях с умерена крачка, унесен в мислите си. Подминах едно дърво — и буквално се сблъсках с Ричард Паркър. И двамата се стреснахме. Той изсъска, изправи се на задни крака и надвисна над мен, готов да ме смачка с огромните си лапи. Аз стоях вцепенен, парализиран от страх и шок. Ричард Паркър стъпи на четирите си крака и се отдалечи. След малко се обърна и отново се изправи на задни лапи, този път с рев. Аз продължавах да стоя неподвижно като статуя. Той направи още няколко крачки и повтори заплахата си. След като установи, че не представлявам опасност за него, продължи по пътя си. Веднага щом се опомних и престанах да треперя, аз поднесох свирката към устата си и се втурнах след Ричард Паркър. Той вече се бе отдалечил на значително разстояние, но все още го виждах. Затичах се с всички сили. Тигърът се обърна, видя ме, приклекна — и скочи. Аз надух свирката отчаяно с надеждата звукът й да се разнесе толкова надалеч, колкото викът на самотен мъжкар.