Ян Мартел - Животът на Пи

Бях чел някъде, че има два вида страх, които не могат да бъдат изкоренени: реакцията на стъписване от неочакван шум и уплахата при главозамайване. Аз бих искал да прибавя трета разновидност, а именно: бързото и неотстъпно приближаване на убиец, когото познаваме.

Започнах да търся свирката. На Ричард Паркър му оставаха десетина метра до лодката, когато аз надух свирката с всички сили. Пронизителният писклив звук раздра тишината.

Звукът оказа желаното въздействие. Ричард Паркър замръзна на място. Но личеше, че иска да продължи. Аз изсвирих втори път. Той се обърна и заподскача на място по особен начин, характерен за елените, като ръмжеше ожесточено. Аз свирнах трети път. Всяко косъмче по козината му настръхна. Ноктите му щръкнаха. Ричард Наркър бе в състояние на крайна възбуда. Уплаших се, че защитната звукова стена ще рухне и той ще ме нападне.

Вместо това Ричард Паркър направи нещо съвсем неочаквано: скочи в морето. Аз останах зашеметен. Това беше последното, което бях очаквал от него — и той го направи, направи го смело и решително. Енергично заплува към кърмата на лодката. Хрумна ми да надуя свирката отново, но вместо това отворих вратата на шкафчето и се отдалечих в най-съкровеното кътче на територията си.

Той скочи на кърмата и от него се поля вода. Моят край на лодката рязко щръкна нагоре. Ричард Паркър се задържа за момент на планшира и пейката, като ме измерваше с поглед. Сърцето ми отиде в петите. Не мислех, че ще имам сили отново да надуя свирката. Гледах го втренчено. Той се спусна на дъното на лодката и изчезна под брезента. Виждах го през процепа над вратата на шкафчето. Хвърлих се върху брезента, за да се скрия от погледа му, но знаех, че Ричард Паркър е точно под мен. Страшно ми се прииска да стане чудо, да ми пораснат криле и да отлетя.

Постепенно се успокоих. Напомних си, че от доста дълго време се намирам в това положение — да живея непосредствено над главата на тигър.

Когато сърцето ми се върна към нормалния си ритъм, аз потънах в сън.

По някое време през нощта се събудих и забравил страха си, надникнах под брезента. Той сънуваше: цял потръпваше и ръмжеше насън. Вдигаше достатъчно шум, за да ме събуди.

На сутринта, както обикновено, избяга зад хълма.

Реших веднага щом събера достатъчно сили, да тръгна на обиколка из острова. Изглеждаше обширен, ако можеше да се съди по бреговата линия: простираше се наляво и надясно, като правеше съвсем лек завой, което свидетелстваше за голяма обиколка. Аз прекарах деня в ходене — и падане — от лодката до дървото и обратно в опит да възвърна силата на мускулите си. При всяко падане се наяждах обилно с водорасли.

Когато Ричард Паркър се върна — малко по-рано от друг път, — денят беше към края си. Аз го очаквах. Седях неподвижно. Не надух свирката. Той се приближи до водата и с един мощен скок се озова в лодката. Навлезе в територията си, без да нарушава границите, само рязко наклони лодката на една страна. Това, че възвръщаше формата си, много ме плашеше.

На следващата сутрин, след като дадох сериозна преднина на Ричард Паркър, аз тръгнах на обиколка из острова. Изкачих хълма. Лесно стигнах до върха, като стъпвах гордо с вдъхновена, макар и все още тромава походка. Ако краката ми бяха по-слаби, щяха да се огънат в мига, когато пред мен се откри гледката зад хълма.

Ще започна от детайлите: видях, че целият остров е покрит с водорасли, не само брегът. Видях обширно зелено плато с гъста гора по средата. Видях, че навсякъде около нея има стотици еднакви по размер езерца с дървета, разположени равномерно помежду им. Целият пейзаж създаваше впечатление за съзнателно аранжиране, сякаш изпълнено по предварителен план.

Но най-силно впечатление ми направиха сурикатите. Още от пръв поглед можех да определя, че на острова има стотици хиляди сурикати. Навсякъде гъмжеше от тях. И когато се появих на хълма, всички сякаш се обърнаха към мен стъписани, като пилета в птичарник, и се изправиха.

В нашата зоологическа градина нямаше сурикати. Но аз бях чел за тях. Имаше ги в книгите и в специализираните трудове. Сурикатът е дребен южноафрикански бозайник, роднина на мангустата; с други думи, месоядно животно, което живее в дупки, достига дължина около тридесет сантиметра и тегло около килограм в зряла възраст, със слабо телосложение като на невестулка, с остра муцуна, очи, разположени симетрично отпред, къси крака, лапи с четири пръста, дълги нокти, които не се прибират, и опашка с дължина двадесет сантиметра. Козината му е светлокафява до сивкаво с черни или кафяви ивици по гърба, а върхът на опашката, ушите и характерните кръгове около очите са черни. То е ловко, има изключително остро зрение, живее през деня и лесно се социализира, а в естествената си среда — пустинята Калахари в Южна Африка — се храни със скорпиони, към чиято отрова има имунитет. Когато е нащрек, сурикатът има свойството да стои изправен на задните си лапи, като пази равновесие с опашката си. Често сурикатите заемат колективно тази поза, като се събират на група и гледат в една посока с вид на хора, които чакат автобус. Сериозните им погледи и начинът, по който държат предните си лапи, ги прави да приличат на деца, усърдно позиращи пред фотограф, или на пациенти в лекарски кабинет, които са съблекли дрехите си и благопристойно се мъчат да прикрият гениталиите си.