Ян Мартел - Животът на Пи

Паднах през борда.

Шокът от твърдата земя и студената вода ми даде сили да се изкатеря на острова. Там промърморих няколко нечленоразделни благодарности към Бога и рухнах.

Но не можех да остана неподвижен. Бях твърде въодушевен. Помъчих се да стана на крака. Кръвта рязко напусна мозъка ми. Земята силно се разтресе. Главата ми се замая до заслепяване. Помислих, че ще припадна. Опомних се. Единственото, за което имах сили, бе да дишам тежко. Някак успях да седна.

— Ричард Паркър! Земя! Земя! Спасени сме! — закрещях аз.

Уханието на растителност беше изключително силно. Колкото до зеленината, тя бе толкова свежа и успокоителна, че сякаш целият ми организъм се изпълваше със сила и ведрост, които проникваха през очите ми.

Какви бяха тези странни водорасли като тръбички, така здраво оплетени? Дали ставаха за ядене? Приличаха на разновидност на морските водорасли, но доста по-жилави и месести от обикновените водорасли. На допир бяха влажни и твърди. Аз ги дръпнах. Няколко стръкчета се прекършиха без особено усилие. Отвътре се състояха от две концентрични стени: влажна, леко грапава външна стена, искрящо зелена на цвят, и вътрешна, разположена по средата между външната стена и сърцевината. Разликата между двете бе съвсем явна: централната тръбичка беше бяла, докато горната имаше зелен цвят, който избледняваше, колкото повече се приближаваше към вътрешната стена. Доближих едно от стръкчетата до носа си. Освен приятния свеж аромат на зеленчук водораслото нямаше специфична миризма. Близнах го. Пулсът ми се ускори. Стръкчето бе покрито със сладка влага.

Захапах го. Вкусовите ми рецептори изтръпнаха от изненада. Вътрешната тръбичка беше солена до горчиво, но външната не само ставаше за ядене, а и имаше превъзходен вкус. Езикът ми потръпна подобно на пръст, който прелиства страници на речник в опит да намери отдавна забравена дума. Намери я и щом я чух, аз затворих очи от удоволствие: сладко. Не в смисъл на нещо хубаво, а в смисъл на захар. Костенурките и рибите биват най-различни на вкус, но никога, никога сладки. Това водорасло леко сладнеше и по вкус превъзхождаше дори сока на кленовите дървета в Канада. Като консистенция най-близкото, с което мога да го сравня, е воден кестен.

Пресъхналата ми уста започна мъчително да се изпълва със слюнка. С шумно мляскане и възгласи на задоволство аз започнах да късам водораслите около себе си. Външните и вътрешните им тръбички се отделяха лесно и чисто. Напълних устата си със сладкия външен слой на водораслите. Скоро започнах се тъпча с две ръце, като дъвчех усилено и бързо, както не бях правил от много време насам. Ядох, докато около мен се образува цял ров.

На около шестдесет метра по-нататък се издигаше самотно дърво. То беше единственото на склона на хълма, който ми се струваше много далечен. Като казвам „хълм“, не знам дали можете ясно да си представите колко плавно се издигаше той от бреговата линия. Както вече споменах, островът беше нисък. Склонът бе полегат и хълмът достигаше височина може би около петнадесет-двадесет метра. Но в състоянието, в което се намирах, този хълм ми се струваше непристъпен като планина. Дървото беше по-гостоприемно. Забелязах сянката му отстрани. Отново се помъчих да стана. Успях да се надигна до клекнало положение, но щом понечих да се изправя, ми се зави свят и аз не съумях да запазя равновесие. А дори да не бях паднал, в мускулите на краката ми не бяха останали никакви сили. Волята ми обаче беше силна. Бях твърдо решен да стигна до дървото. Пълзях, влачех се, немощно се придвижвах напред.

Убеден съм, че никога няма да изпитам такава опияняваща радост, каквато ме обзе, когато стигнах тази трепкаща шарена сянка и чух сухото шумолене на вятъра в листата. Дървото не беше по-голямо или по-високо от другите дървета на острова и тъй като растеше на онзи склон на хълма, който бе повече изложен на неблагоприятните природни условия, беше малко криво и не толкова добре развито, колкото останалите. Но все пак бе дърво, а дървото е истинска радост за очите на човек, прекарал в морето дълго, дълго време. Аз благослових дървото, спокойната му ненатрапчива чистота, ленивата му красота. О, да бях и аз като него, с корени, забити в земята, но ръце, протегнати към Бога! Избухнах в плач.

Докато сърцето ми възхваляваше Аллах, умът ми започна да събира сведения за делата Му. Дървото наистина растеше направо от водораслите, както бях видял още от лодката. Нямаше и следа от почва. Или почвата беше по-надълбоко, или този вид дървета бе забележителен пример за симбиоза или паразитизъм. Стволът беше широк приблизително колкото мъжки гърди. Кората бе сивкавозелена на цвят, тънка, гладка и достатъчно мека, за да драскам по нея с нокът. Сърцевидните листа бяха големи и широки и имаха един-единствен връх. Короната на дървото притежаваше красив кръгъл силует, характерен за манговото дърво, но не беше манго. Стори ми се, че мирише малко на лотосово дърво, но не беше и това. Нито мангрово дърво. Нито което и да било друго дърво, което бях виждал. Знаех единствено, че е красиво, зелено и отрупано с листа.