Ян Мартел - Животът на Пи

Сурикатите се обърнаха. Направиха го като по команда всички едновременно погледнаха в една и съща посока. Аз се надигнах да видя какво има. Беше Ричард Паркър. Той затвърди подозренията ми: тези сурикати бяха живели поколения наред далеч от хищници и бяха генетично лишени от всякакво понятие за безопасно разстояние, бягство, страх. Тигърът минаваше през тях и оставяше след себе си кървава диря, сееше смърт и разруха, разкъсваше едно животно след друго, от устата му се стичаше кръв, а те подскачаха край него, сякаш викаха: „Мой ред е! Мой ред е!“ Тази картина ме преследва до ден-днешен. Нищо не можеше да откъсне сурикатите от простичкото им ежедневие, състоящо се от взиране в езерцата и пощипване на водорасли. Дали Ричард Паркър ги дебнеше по изтънчения си тигърски начин, преди да се хвърли отгоре им с оглушителен рев, или равнодушно ги разкъсваше — за тях нямаше никакво значение. Нищо не бе в състояние да ги трогне. Тук примирението беше закон.

Той убиваше повече, отколкото му бе необходимо. Разкъсваше сурикати, които после не изяждаше. У животните инстинктът да убиват не е свързан с инстинкта на храненето. След като бе живял толкова дълго без плячка и изведнъж я получаваше в изобилие, потисканият му ловен инстинкт се отприщваше с ожесточение.

Беше далеч. Не представляваше опасност за мен. Поне засега.

На следващата сутрин, след като Ричард Паркър слезе на острова, аз почистих лодката. Наистина имаше нужда. Не мога да ви опиша какъв склад за човешки и животински скелети, примесени с безброй останки от риби и костенурки, представляваше тя. Цялата зловонна отблъскваща купчина полетя през борда. Аз не смеех да стъпя на дъното на лодката от страх да не оставя следи от присъствието си, които Ричард Паркър да надуши, затова трябваше да свърша цялата работа с помощта на харпуна от брезента или от водата около лодката. Това, което не успях да изгреба с харпуна — миризмите и петната, — измих с кофи вода.

Същата вечер той се прибра в прясно изчистената си бърлога без всякакъв коментар. Между челюстите си стискаше няколко умрели суриката, които изяде през нощта.

Аз прекарах следващите дни в ядене, пиене, къпане, изучаване на сурикатите, ходене, бягане, почивка и събиране на сили. Бягането ми стана плавно и непринудено, източник на приповдигнато настроение. Кожата ми заздравя. Болките и спазмите ме напуснаха. С две думи, заживях отново.

Заех се да проуча острова. Тръгнах да го обикалям, но се отказах. Предположих, че диаметърът му е между десет и дванадесет километра, оттам дължината на бреговата линия трябваше да бъде около тридесет километра. От това, което виждах, можех да заключа, че брегът е еднакъв навсякъде. Същата искряща зеленина, същият хълм, същият склон, който се спуска от върха към водата, същото разнообразие сред еднородния пейзаж: по някое тъничко дърво тук-таме. Докато разглеждах брега, направих забележително откритие: водораслите, а следователно и самият остров, се променяха откъм гъстота и височина в зависимост от времето. В много горещи дни слоят водорасли се втвърдяваше и сгъстяваше, островът се надигаше над водата, склонът ставаше по-стръмен, а хълмът — по-висок. Това не ставаше мигновено. Процесът започваше само ако горещините траеха няколко последователни дни. Но беше видим. Мисля, че бе свързан със задържането на вода във водораслите и излагането им на слънце.

Обратното явление — потъването на острова — се извършваше по-бързо, по-категорично и причините за него бяха по-очевидни. Тогава хълмът ставаше по-нисък и континенталният шелф, така да се каже, се разтягаше, водораслите по брега толкова се отпускаха, че стъпалата ми потъваха в тях. Това отпускане на слоя водорасли се получаваше, когато беше облачно, а бурното море ускоряваше допълнително процеса.

Веднъж се разрази голяма буря, след която не бих се поколебал да преживея на острова и най-страшния ураган. Това беше вдъхновен спектакъл: аз седях в клоните на едно дърво и гледах как гигантски вълни заливат брега, като видимо се готвят да изкачат хълма и да потопят всичко наоколо, но вместо това попиваха във водораслите като в подвижни пясъци. В това отношение островът следваше заветите на Ганди: съпротивляваше се, като не се съпротивляваше. Всяка вълна потъваше в него, без да се разбие, само клокочеше и се пенеше. Треперенето на земята и вълничките, които браздяха повърхността й, бяха единствените признаци за това, че оттук е минала страховита сила. А тя наистина минаваше: от другата страна на острова, където беше завет, вълните се появяваха отново, значително намалели, и продължаваха по пътя си. Гледката беше повече от странна — вълни, които тръгват от брега. Бурята и предизвиканите от нея леки земетресения ни най-малко не безпокояха сурикатите. Те вършеха ежедневните си занимания така, сякаш бурята, вятърът, морето не съществуваха.