Ян Мартел - Животът на Пи

Дни след това вятърът разнасяше пера и пух от леговището му и ги отвяваше в морето. Тези, които падаха на водната повърхност, изчезваха в устите на рибите.

Никоя от птиците не възвести суша.

Веднъж имаше светкавици. Небето беше толкова черно, че денят приличаше на нощ. Валеше проливен дъжд. Чух гръм в далечината. Мислех, че там ще си остане. Но се надигна вятър и започна да подмята дъжда ту в една, ту в друга посока. Веднага след това в небето с гръм блесна бяла светкавица, която озари водата. Беше на известно разстояние от лодката, но ефектът бе съвсем ясно видим. Водата сякаш бе прорязана от нещо подобно на бели корени, за кратко над океана се издигна огромно небесно дърво. Никога не беше ми хрумвало, че е възможно подобно нещо — светкавица да удари море. Ехото от гръмотевицата бе оглушително. Искрата светлина беше невероятно жива.

Аз се обърнах към Ричард Паркър и казах:

— Виж, Ричард Паркър, светкавица!

Знаех как се чувства. Беше легнал по корем на дъното на лодката, разперил лапи, които видимо трепереха.

Ефектът на светкавицата върху мен бе коренно противоположен. Тя сякаш ме извади от ограничения живот на смъртните и ме хвърли в състояние на екзалтирана почуда.

Изведнъж гръмна много по-близо. Може би гърмеше специално за нас: ние тъкмо бяхме слезли от гребена на една вълна и се спускахме надолу, когато гръмотевицата го удари. Последва експлозия от нагорещен въздух и нагорещена вода. За две, може би три секунди в небето затанцува гигантска, ослепително бяла стъклена отломка от счупен космически прозорец, несъществена и въпреки това непреодолимо мощна. Десет хиляди кларинета и двадесет хиляди тъпана не биха могли да вдигнат такава олелия, каквато предизвика светкавицата — тя беше оглушителна. Морето побеля и всички цветове изчезнаха. Всичко се превърна или в чисто бяла светлина, или в непрогледно черна сянка. Светлината сякаш не толкова озаряваше, колкото проникваше. Светкавицата изчезна също така бързо, както се бе появила — преди още горещите водни пръски да се изсипят върху нас, от нея не остана и следа. Наранената вълна възвърна черния си цвят и равнодушно се търкулна напред.

Аз бях зашеметен, поразен от гръм — почти в буквалния смисъл на думата. Но не и уплашен.

— Хвала на Аллах, Господа на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден! — промърморих аз. На Ричард Паркър извиках: — Стига си треперил! Това е чудо. Това е Пръст Божи. Това е… това е… — не можех да намеря точната дума, за да обясня какво е това, то беше така поразително и фантастично. Аз бях вцепенен и безмълвен. Лежах по гръб на брезента с широко разперени ръце и крака. Студеният дъжд ме пронизваше до кости. Но аз се усмихвах. Запомнил съм тази близка среща с небесното електричество, когато за малко избегнах токов удар и изгаряне трета степен, като един от редките мигове на истинско щастие по време на приключението си.

В моменти на почуда е лесно да не мислиш за дребните неща, да разсъждаваш във вселенски мащаб за гърма и шепота, за голямото и малкото, за близкото и далечното.

— Ричард Паркър, кораб!

Веднъж имах удоволствието да извикам това. Преливах от щастие. Цялата болка и отчаяние се бяха изпарили и аз бях опиянен от радост.

— Доживяхме! Спасени сме! Разбираш ли, Ричард Паркър? СПАСЕНИ СМЕ! Ха-ха-ха!

Опитах се да овладея въодушевлението си. Ами ако корабът ни подминеше, без да ни забележи? Дали да не хвърля сигнална ракета? Глупости!

— Идва право към нас, Ричард Паркър! О, благодаря ти, боже Ганеша! Благословен бъди във всичките си проявления, Аллах-Брахман!

Не можеше да ни подмине. Възможно ли е по-голямо щастие от щастието на спасението? Отговорът, повярвайте ми, е не. Аз се изправих на крака — за пръв път от дълго време полагах такова усилие.

— Можеш ли да повярваш, Ричард Паркър? Хора, храна, легло. Животът отново ни принадлежи. О, каква благодат!

Корабът се приближаваше. Приличаше на стар танкер за гориво. Започнах да различавам очертанията на носа. Спасението ни се явяваше в облика на черен метален корпус с бяла ивица по края.

— Ами ако…?

Не смеех да произнеса думите. Но нима бе възможно баща ми, майка ми и Рави да не са вече между живите? На „Цимцум“ имаше много спасителни лодки. Може би бяха стигнали до Канада още преди седмици и сега тревожно чакаха новини от мен. Може би аз бях единственият изгубен след корабокрушението.

— Боже мой, танкерите за гориво били големи!