Ян Мартел - Животът на Пи

Когато стигнахме върха на вълната и се прехвърлихме през хребета на другата страна, наклонът сигурно беше към шестдесет градуса. Върху нас се изля най-скромното възможно количество вода. Аз се почувствах така, сякаш на главата ми се стовари огромен юмрук. Лодката рязко политна напред и всичко се преобърна: сега аз бях в долния край на лодката и водата, която се беше събрала на дъното, заедно с мокрия тигър се изсипаха върху мен. Не усетих тигъра — нямах ясна представа къде се намира Ричард Паркър, под брезента беше тъмно като в рог, — но преди да стигнем следващата долина, аз за малко да се удавя.

До края на деня и дори през нощта ние се лашкахме нагоре-надолу, нагоре-надолу, докато накрая претръпнах от ужаса, изпаднах в ступор и съвсем се предадох. С едната ръка стисках въжето на брезента, с другата се държах за ръба на пейката при носа, а тялото ми лежеше върху страничната пейка. В тази поза брезентът ме натискаше, водата се изливаше ту вътре, ту навън, бях мокър до кости и премръзнал, цял в рани и драскотини от кости и коруби на костенурки. Шумът на бурята не секваше, както и ръмженето на Ричард Паркър.

По някое време през нощта установих, че бурята е свършила. Ние се носехме по вълните по обичайния начин. През една пролука в брезента аз видях нощното небе. Звездно и безоблачно. Разкопчах брезента и легнах отгоре му.

При изгрев-слънце забелязах, че съм изгубил сала. Бяха останали само две овързани гребла и спасителна жилетка помежду им. Гледката ми оказа същото въздействие, каквото би имал видът на останки от изгорена къща върху обитателя й. Аз се обърнах и огледах всеки отрязък от хоризонта. Нищо. Моето морско градче беше изчезнало. Фактът, че котвите не бяха изгубени — те продължаваха предано да висят на въжетата си, — ми донесе утеха, но малка. Загубата на сала може би не беше фатална за физическото ми оцеляване, но бе съкрушителна за духа ми.

Лодката се намираше в окаяно състояние. Брезентът се бе прокъсал на няколко места, отчасти с видимата намеса на Ричард Паркър. Повечето от храната се беше изгубила — или бе паднала в морето, или нахлулата в лодката вода я беше унищожила. Моето тяло бе цялото в рани, а на бедрото ми имаше дълбока драскотина, подута и побеляла. Едва събрах смелост да проверя съдържанието на шкафчето. Слава богу, никоя от торбите с вода не се беше прокъсала. Мрежата и слънчевите дестилатори, на които не бях изпуснал въздуха докрай, запълваха празното пространство и така торбите не можеха да помръднат.

Чувствах се изтощен и потиснат. Откачих брезента откъм кърмата. Ричард Паркър беше толкова притихнал, че се уплаших да не се е удавил. Не беше. Когато навих брезента до средата на лодката и дневната светлина падна върху него, той се размърда и изръмжа. Излезе от водата и се настани на пейката при кърмата. Аз извадих игла и конец и се залових да кърпя дупките по брезента.

По-късно вързах една от кофите за въже и започнах да изгребвам водата от лодката. Ричард Паркър ме наблюдаваше разсеяно. Сякаш всичко, което правех, го отегчаваше. Денят беше горещ и аз напредвах бавно. В една от кофите с вода намерих нещо, което бях изгубил. Разгледах го. На дланта ми лежеше всичко, което ме делеше от смъртта: последната оранжева свирка.

Аз лежах на брезента загърнат в одеяло, спях, сънувах, будех се, унасях се и, общо взето, убивах времето. Подухваше умерен бриз. От време на време от гребена на някоя вълна се разлетяваха пръски и заливаха лодката. Ричард Паркър се беше скрил под брезента. Не му харесваше нито водата, нито лашкането на лодката. Но небето бе синьо, въздухът — топъл, и морето се люлееше в монотонен ритъм. Аз се събудих от внезапен тласък. Отворих очи и видях вода в небето. Тя се стовари върху мен. Отново погледнах нагоре. Безоблачно синьо небе. Последва нов тласък отляво, по-малко мощен от първия. Ричард Паркър гневно изрева. Върху мен се изля още вода. Тя имаше неприятен мирис.

Погледнах през борда на лодката. Първото, което видях, беше голям черен предмет, плуващ във водата. Отне ми няколко секунди да осъзная какво е това. Помогна ми една дъгообразна гънка кожа по ръба. Беше кит. Окото му, голямо колкото главата ми, гледаше право в мен.

Ричард Паркър се показа изпод брезента и изсъска. По лекото трепване в окото на кита познах, че сега гледа към Ричард Паркър. След като го наблюдаваше втренчено в продължение на около тридесет секунди, китът плавно потъна под водата. Уплаших се, че може да ни удари с опашка, но той се спусна право надолу и се изгуби в тъмносините дълбини. Опашката му се мярна като огромна кръгла скоба и се отдалечи.