Ян Мартел - Животът на Пи

Може би защото не познаваше акулите и никога не бе попадал на риба хищник или по друга причина, тигърът пострада — един от редките случаи, които идваха да ми напомнят, че и той не е съвършен, че въпреки превъзходните си инстинкти и той може да сгреши. Ричард Паркър пъхна лявата си лапа в устата на акулата. Акулата стисна челюсти. Ричард Паркър моментално се изправи на задни крака. Отблъсна акулата, но тя не го пусна. Той стъпи отново на предна лапа, отвори широко уста и изрева с цяло гърло. Аз почувствах как ме облива вълна от горещ въздух. Въздухът видимо потрепери като мараня над прашен път в горещ ден. Мога да си представя, че някъде далеч, на двеста и петдесет километра от нас, някой моряк на вахта е вдигнал поглед учуден и по-късно е докладвал за много странно явление — как му се сторило, че чува котешко мяукане. Дни наред този рев продължаваше да отеква в червата ми. Но акулата е глуха, така да се каже. И макар че на мен не би ми хрумнало дори да ощипя тигърска лапа, а какво остава да я налапам, аз трябваше да понеса този вулканичен рев, който ме блъсна право в лицето, да се разтреперя, да пребледнея от страх и да падна, докато акулата усети единствено глухи вибрации.

Ричард Паркър се обърна и започна да драска акулата по главата със свободната си предна лапа, да я хапе със зъби, докато със задни лапи риташе корема и гърба й. Акулата стискаше със зъби лапата му — единственото й средство за защита и нападение — и мяташе опашка. Тигърът и акулата се извиваха и мятаха. Аз положих големи усилия да овладея тялото си достатъчно, за да се кача на сала и да отпусна въжето. Лодката се отдалечи. Виждах как на борда се мярка ту оранжево, ту тъмносиньо, ту козина, ту гладка кожа, а лодката се люлееше. Ръмженето на Ричард Паркър беше страховито.

Накрая лодката спря да се клати. Няколко минути по-късно Ричард Паркър седна и започна да ближе лявата си лапа. През следващите няколко дни той прекара много време в грижи за четирите си лапи. Кожата на акулата е покрита с миниатюрни издатини, които я правят грапава като шкурка. Той несъмнено се беше наранил, докато риташе акулата. Лявата му лапа бе лошо пострадала, но нещата изглеждаха поправими: не липсваха нокти или пръсти. Колкото до акулата, като се изключат върховете на опашката и устата, които като по чудо останаха непокътнати, тя беше наполовина изядена, изръфана маса. Навсякъде се въргаляха червеникаво зеленикави парчета месо и останки от вътрешности.

Аз успях да изгреба с харпуна част от разпилените останки, но за мое разочарование се оказа, че гръбначната кост на акулите не съдържа течност. Поне месото беше вкусно и без мирис на риба, а хрупкавите хрущяли внесоха приятно разнообразие след толкова много мека храна.

След това започнах да ловя по-малки акули, бебета, които убивах сам. Открих, че промушването с нож през очите е по-бърз, по-малко изморителен начин за убиване, отколкото отсичането на главата с брадвичката.

От всички златни риби има една, която си спомням добре, особена златна риба. Беше ранна сутрин в облачен ден и над нас се бе изсипал пасаж от летящи риби. Ричард Паркър енергично се отбраняваше. Аз се бях скрил зад една коруба на костенурка, за да се предпазя от летящите риби. Имах харпун с окачено на него парче мрежа. Надявах се по този начин да наловя риба. Нямах особен късмет. Една летяща риба профуча край мен. Златната риба, която я преследваше, скочи над водата. Погрешен ход. Уплашената летяща риба се измъкна на косъм от мрежата, но златната риба се заби в планшира като снаряд. От удара цялата лодка се разтресе. Брезентът се опръска с кръв. Аз реагирах бързо. Наведох се, за да избегна дъжда от летящи риби, и хванах златната риба точно под носа на една акула. Издърпах я на борда. Беше мъртва, или почти мъртва, и менеше цветовете си в пъстра последователност. Какъв улов! Какъв улов! — мислех си въодушевен. Благодаря ти, Исусе-Матсия 8 8 Въплъщение на бог Вишну е риба. — Бел.прев. . Рибата беше едра и месеста. Сигурно тежеше към двадесет килограма. Можеше да нахрани цял полк. От очите и гръбначната й кост щеше да стане отличен десерт.

Уви, Ричард Паркър обърна голямата си глава към мен. Видях го с крайчеца на окото си. Летящите риби продължаваха да се сипят над нас, но той вече не им обръщаше внимание: рибата в ръцете ми бе приковала цялото му внимание. Беше на два метра от мен. Устата му бе полуотворена и от нея се подаваше крило на летяща риба. Той изви гръб. Задницата му помръдна. Опашката трепна. Беше ясно: готвеше се да скочи право отгоре ми. Нямах време да избягам, нямах време дори да надуя свирката. Часът ми бе настъпил.