Ян Мартел - Животът на Пи

Най-лошата двойка противоположности е отегчението и ужасът. Понякога животът ти е като махало, което се полюшва ту на една, ту на друга страна. Морето е гладко, без нито една браздичка. Няма и следа от полъх на вятър. Часовете се нижат безкрайни. Толкова си отегчен, че изпадаш в състояние на апатия, близко до кома. Тогава морето се ядосва и емоциите ти се събуждат. Но дори между тези две противоположности няма ясно изразена граница. В отегчението ти има елементи на ужас: избухваш в плач, обзема те страх, пищиш, съзнателно се нараняваш. А схванат от ужас в най-страшната буря, пак изпитваш отегчение, защото всичко това страшно ти е омръзнало.

Само смъртта последователно събужда емоциите ти, независимо дали мислиш за нея, когато животът е сигурен и монотонен, или бягаш от нея, когато животът ти е застрашен.

Животът на спасителна лодка не е живот. Той е като партия шах към края си, когато играеш с малко фигури. Нещата едва ли могат да бъдат по-прости, а залозите — по-големи. Физически е невероятно изтощително, нравствено е равносилно на убийство. Трябва да се нагаждаш, ако искаш да оцелееш. Много неща стават излишни. Търсиш щастието си навсякъде, където можеш. Достигаш момент, когато си стигнал дъното, ада, и въпреки това седиш с кръстосани ръце и усмивка на уста и ти се струва, че си най-щастливият човек на света. Защо? Защото в краката ти лежи мъничка мъртва рибка.

Всеки ден се появяваха акули, предимно мако и сини акули, но също и океански бели акули, а веднъж дори тигрова акула изникна от най-черните дълбини. Любимото им време беше изгрев и залез-слънце. Те никога не ни закачаха. Веднъж една плесна с опашка по корпуса на лодката. Не мисля, че беше неволно (други морски обитатели правеха същото — костенурки и дори златни риби). Мисля, че това бе начин акулата да проучи естеството на лодката. След като я цапардосах с брадвичката по носа, тя бързо-бързо се изгуби в дълбините. Основният проблем с акулите беше, че те правеха престоя във водата опасен като влизане в двор, където има табела с надпис: „Внимание! Зло куче.“ Иначе аз се привързах към акулите. Те бяха като сърдити стари приятели, които за нищо на света не биха признали, че ме харесват, но непрекъснато минават да ме навестят. Сините акули бяха по-малки, обикновено не повече от метър и петдесет на дължина, и най-красиви, слаби и стройни, с малки усти и дискретни отвори на хрилете. Гърбовете им бяха наситено сини в нюанс ултрамарин, а коремите им снежнобели — цветове, които на дълбочина се превръщаха в сиво или черно, но близо до повърхността искряха изненадващо ярки. Мако бяха по-големи и имаха усти, пълни със страховити зъби, но и те имаха приятни цветове — индиго, което чудно сияеше на слънцето. Океанските бели акули често биваха по-къси от мако, някои от които достигаха три метра и половина, но бяха много помощни и имаха огромни гръбни перки, които размахваха над повърхността на водата като военни флагове — страховита гледка, винаги крайно изтощителна за сетивата. Освен това те бяха невзрачни, сиво-кафеникави на цвят, а мръснобелите върхове на перките не представляваха нищо особено.

Аз ловях доста малки акули, предимно сини, но и мако. Това ставаше винаги непосредствено след залез-слънце, в угасващата светлина на деня, и всеки път ги улавях с голи ръце близо до лодката.

Първата беше най-голяма, мако с дължина над един метър. Няколко пъти мина покрай носа на лодката. Когато отново се появи, аз машинално пуснах ръка във водата и я сграбчих малко над опашката, там, където е най-тънка. Грапавата й кожа позволяваше толкова добра хватка, че без дори да се замисля какво правя, аз дръпнах нагоре. Щом я дръпнах, тя се метна и силно разтърси ръката ми. За мой ужас и радост животното подскочи във въздуха, като описа дъга от пръски. За част от секундата изпитах колебание — не знаех какво да правя по-нататък. Рибата беше по-малка от мен, но все пак аз не бях безстрашен като Голиат. Запитах се дали да не я пусна. Обърнах се и изгубих равновесие, и докато падах на брезента, хвърлих акулата към кърмата. Тя падна от небето на територията на Ричард Паркър. Приземи се с гръм и трясък и започна да се мята така стремително, че аз се уплаших да не пробие лодката. Ричард Паркър беше стъписан. Веднага я нападна.

Започна се епична битка. За сведение на зоолозите мога да съобщя следното: извън водата тигрите не нападат акулите с челюсти, а първо се нахвърлят върху тях с предни лапи. Ричард Паркър започна да блъска акулата. Аз потрепервах при всеки удар. Тези удари бяха просто ужасяващи. Само един от тях би счупил всичките кости на човек, би направил всяка мебел на трески, би превърнал всяка къща в купчина отломки. Очевидно беше, че акулата не приветства подобно отношение, защото се мяташе, извиваше се, размахваше опашка и се мъчеше да ухапе тигъра.