Ян Мартел - Животът на Пи

Върнах топчето в кофичката и долях малко вода. Покрих го и го сложих настрана. Докато чаках, устата ми се напълни със слюнка. Когато търпението ми се изчерпа, аз пъхнах топчето в устата си. Не можах да го изям. Вкусът му беше парлив, но не това бе причината. По-скоро устата ми стигна до заключение, моментално и очевидно: тук нямаше нищо за ядене. Беше истински отпадък, не съдържащ нищо хранително. Изплюх го и горчиво съжалих за загубата на скъпоценната вода. Взех харпуна и отидох да събера останалите изпражнения на Ричард Паркър. Те отидоха право при рибите.

Само след няколко седмици тялото ми започна да се разпада. Стъпалата и глезените ми започнаха да се подуват и стоенето прав вече ми се струваше много изморително.

Имаше много небеса. Небе, отрупано с плътни сиви облаци, плоски отдолу, но закръглени и бухлати отгоре. Небе, напълно безоблачно, толкова синьо, че разбива сетивата. Небе, покрито със сиво, тежко, задушливо одеяло от облаци без предчувствие за дъжд. Небе с тънък облачен слой. Небе, изпъстрено с малки пухкави бели облачета. Небе, издраскано с високи тънички облачни ивици, които приличат на раздърпана топка памук. Небе с невзрачна млечносива мъгла. Небе с гъсти, тъмни, навъсени дъждовни облаци, които отминават, без да пуснат дъжд. Небе, изрисувано с малко на брой плоски облаци, които приличат на пясъчни ивици. Небе, което служи като фон за подчертаване на хоризонта: слънчевата светлина залива океана, вертикалните граници между светлина и сянка личат съвсем ясно. Небе — далечна черна завеса от дъжд. Небе с много облаци на много етажи, някои дебели и мътни, други прозрачни като дим. Черно небе, което плюе дъжд по усмихнатото ми лице. Небе — нищо друго, освен падаща вода, неспирен порой, който подува и набръчква кожата ми и ме сковава от студ.

Имаше много океани. Океан, ревнал като тигър. Океан, който шепне в ухото ти, сякаш приятел споделя съкровена тайна. Океан, който подскача като дребни монети в джоба. Океан, който гърми като лавина. Океан, който стърже като шкурка върху дърво. Океан, който сякаш повръща. Океан, мъртвешки тих.

И между двете, между небето и океана, бяха всички ветрове.

И бяха всички нощи и всички луни.

Да бъдеш корабокрушенец е като да бъдеш постоянен център на окръжност. Колкото и да ти се струва, че нещата се променят — океанът може да премине от шепот в рев, небето може от свежо синьо да стане ослепително бяло или гарвановочерно, — геометричните правила никога не се променят. Погледът ти винаги е радиус. Дължината на окръжността винаги ти се струва неизмерима. Всъщност окръжностите се умножават да бъдеш корабокрушенец означава да бъдеш уловен в мъчителния танц на няколко окръжности. Ти си в центъра на една окръжност, а над теб се въртят две други окръжности на противоположностите. Слънцето те потиска като тълпа, шумна, натрапчива тълпа, която те кара да си запушиш ушите и да затвориш очи, от която искаш да се скриеш. Луната те потиска, като мълчаливо ти напомня за твоята самота, ти отваряш широко очи, за да избягаш от самотата. Понякога поглеждаш нагоре и се питаш дали в центъра на слънчевата буря, дали насред Океана на Покоя има и друг като теб, който също гледа нагоре, подчинен на законите на геометрията, също се бори със страха, гнева, лудостта, отчаянието, апатията.

Иначе казано, да бъдеш корабокрушенец означава да бъдеш уловен между неумолими и изтощителни противоположности. Когато е светло, безкраят на морето заслепява и плаши. Когато е тъмно, мракът предизвиква клаустрофобия. Денем те мъчи жега и искаш прохлада, мечтаеш за сладолед и се обливаш с морска вода. Нощем ти е студено и искаш топлина, мечтаеш за топло къри и се увиваш в одеяла. Когато е горещо, целият пресъхваш и искаш да бъдеш мокър. Когато вали, едва се спасяваш от удавяне и искаш да бъдеш сух. Когато има храна, тя е твърде много и трябва да се тъпчеш. Когато няма, няма абсолютно нищо и гладуваш. Когато морето е гладко и неподвижно, искаш да се движи. Когато се надига и окръжността, която те държи в плен, се разкъсва от планини вода, страдаш от онази особеност на откритото море — задушаване в открити пространства — и ти се иска морето отново да бъде равно и гладко. Противоположностите често се наблюдават едновременно, така че когато слънцето те мори от жега, ти си даваш сметка, че то суши парчетата риба и месо, окачени по въжетата, и че е истинска благодат за слънчевите дестилатори. Обратно, когато пороен дъжд пълни контейнерите за дъждовна вода, знаеш, че в същото време мокри сушените провизии и някои от тях могат да се развалят, да мухлясат и изгният. Когато лошото време свърши и стане ясно, че си оцелял след вилнеенето на дъжда и предателството на морето, радостта ти е помрачена от яд за това, че толкова много сладка вода се излива право в морето и от тревогата, че това може да е последният дъжд в живота ти, че ще умреш от жажда преди падането на следващите капки.