Ян Мартел - Животът на Пи

Чудя се дали онези, които слушат историята ми, ще проумеят, че това не беше проява на лудост или прикрит опит за самоубийство, а чисто и просто необходимост. Аз имах избор или да го дресирам, да му покажа кой е господар и кой — слуга, или да умра в деня, когато ми хрумне да се кача на лодката в облачен ден и той се възпротиви.

Ако оцелях по време на чиракуването си за дресьор на животни в открито море, то беше, защото Ричард Паркър нямаше особено желание да ме напада. Тигрите — всъщност всички животни — не одобряват насилието като средство за разчистване на сметки. Когато животните се бият, те го правят с намерението да убият и с разбирането, че самите те могат да бъдат убити. Залогът в битката е голям. Затова животните разполагат с цяла система от предупредителни сигнали, предназначени за избягване на откритите конфликти, и бързо отстъпват, когато усещат, че могат да го направят. Рядко тигър би нападнал друг хищник без предупреждение. Обикновено се опълчва срещу противника си с много ръмжене и съскане. Но точно преди да е станало твърде късно, тигърът замръзва на място със заплашителни звуци, заключени дълбоко в гърлото му. Той преценява ситуацията. Ако реши, че няма заплаха, ще се обърне, като сметне, че е показал отношението си.

Ричард Паркър показа отношението си към мен четири пъти. Четири пъти ме удряше с дясна лапа, хвърляше ме през борда и аз губех щита си. Изпитвах ужас преди, по време и след всяка негова атака и дълго след това треперех от страх на сала. Накрая се научих да разчитам сигналите, които ми изпращаше. Открих, че с уши, мустаци, зъби, опашка и гърлени звуци той ми говори на прост език със строги изразни средства и ми подсказва какъв ще бъде следващият му ход. Научих се да отстъпвам, преди да е замахнал с лапа.

После аз показах отношението си със стъпване на планшира и клатене на лодката, като бедният ми на изразни средства език се състоеше от надуване на свирката, а Ричард Паркър пъшкаше и дишаше тежко, легнал на дъното.

Петият ми щит издържа до края на обучението.

Най-голямото ми желание — освен да бъда спасен — беше да имам подръка книга. Дебела книга с история, която да не свършва. Такава, която бих могъл да чета и препрочитам многократно, всеки път с други очи и ново разбиране. Уви, на лодката нямаше книга. Аз бях безутешен Арджуна в очукана колесница, лишен от благодатта на думите на Кришна. Когато за пръв път намерих Библия в нощното шкафче на една хотелска стая в Канада, избухнах в плач. Още на другия ден изпратих дарение до асоциация „Гидиънс“ с бележка, в която ги приканвах да разширят дейността си и да обхванат всички места, където уморени и неспокойни пътници се отбиват да пренощуват — не само хотелски стаи, — и да оставят не само Библии, но и други свещени книги. Не познавам по-добър начин за разпространяване на Словото Божие. Не да изричаш гръмки думи от амвона, не да анатемосваш от името на недостойни църкви, не да оказваш натиск посредством ревностни богомолци, чисто и просто да оставиш книга, която кротко чака, за да ти каже „здравей“, ненатрапчива и разтърсваща като целувката на малко момиченце по бузата.

Поне да имах подръка някой добър роман! Но аз имах само наръчника за оцеляване, който трябва да съм прочел към десет хиляди пъти по време на злополучното си приключение.

Водех си дневник. Трудно четиво. Пишех колкото може по-малко. Страхувах се, че хартията ще свърши. Не беше в изобилие. Думи, надраскани на листа в опит да уловят действителност, която ме мъчеше. Започнах да пиша близо седмица след потъването на „Цимцум“. Преди това бях прекалено зает и объркан. Липсват дати и номера на страниците. Това, което ме учудва сега, е колко много време съм успял да отразя. Няколко дни, няколко седмици, събрани на една страница. Писал съм неща, които отговарят на очакванията ви: какво се е случило и как съм се почувствал, каква риба съм уловил и каква не съм, за морето и времето, за проблеми и решения, за Ричард Паркър. Все практични неща.

Аз практикувах религиозни ритуали, които бях пригодил към обстоятелствата — самотни служби без свещенослужители или свети тайнства, даршани без мурти и пуджи с месо от костенурка вместо прасад, молитви към Аллах, без да знам къде се намира Мека и на неправилен арабски. Те ми носеха утеха, в това няма съмнение. Но беше трудно, о, колко трудно беше. Вярата в Бог е разкриване, освобождаване, абсолютна доверчивост, безответен акт на обич, — но понякога е толкова трудно да обичаш! Понякога сърцето ми така се изпълваше с гняв, отчаяние и тревога, че се страхувах да не потъне на дъното на Тихия океан и да го изгубя завинаги.