Ян Мартел - Животът на Пи

За разлика от Ричард Паркър. Той стана шампион по спане. През повечето време лежеше под брезента. Но в приятни дни, когато слънцето не грееше така безмилостно, и в тихи нощи той излизаше навън. Една от любимите му пози на открито беше да легне на една страна на пейката на кърмата, като коремът му увисне над ръба, и да опъне предни и задни лапи на страничните пейки. Това беше голямо постижение за тигър — да се побере на такава тясна дъска, но той успяваше, като огъваше повече гърба си. Когато наистина спеше, Ричард Паркър отпускаше глава на предните си лапи, но когато беше малко по-активен и от време на време отваряше очи, за да се огледа, той извръщаше глава и опираше брадичка в планшира.

Друга любима поза беше да седне с гръб към мен на дъното на лодката и да опре предни лапи в пейката, като зарови муцуна в кърмата. Тогава изглеждаше така, сякаш играехме на криеница и той трябваше да брои. В тази поза обикновено стоеше съвсем неподвижно, като само от време на време мърдаше уши, за да не си помисля, че спи.

Много пъти нощем ми се струваше, че виждам светлина в далечината. Всеки път хвърлях сигнална ракета. Когато парашутните сигнални ракети свършиха, аз започнах да хвърлям от ръчните. Дали бяха кораби, които така и не ме забелязваха? Или звезди, отразени в океана? Големи вълни, които лунната светлина и отчаяната надежда превръщаха в зрителна измама? Каквато и да беше истината, всеки път оставах разочарован. Никакъв резултат. Само горчивото чувство на надеждата, затрептяла и угаснала. С времето съвсем престанах да вярвам, че някой кораб ще ме спаси. Ако хоризонтът се намираше на четири километра разстояние към височина метър и петдесет, на какво разстояние беше, когато седях в основата на мачтата на сала си и очите ми бяха на по-малко от метър височина над водата? Каква вероятност имаше кораб, който пътува през необятния Тихи океан, да попадне в такова тясно полезрение? Нещо повече, не само да попадне в този тесен кръг, но и да ме забележи — каква беше вероятността това да се случи?

Не, наистина не можеше да се разчита на неблагонадеждното човечество. Аз трябваше да стигна до суша, до твърда, здрава, сигурна земя.

Помня мириса на изстреляните ръчни сигнални ракети.

По някаква химическа приумица те миришеха точно на куркума. Този аромат ме омайваше. Аз душех пластмасовите кутийки и в мен тутакси оживяваше споменът за Пондичери, чудна утеха след разочарованието от вика за помощ, останал без отговор. Усещането беше много завладяващо, почти до степен на халюцинация. От една нищо и никаква миризма изникваше цял град. (Сега, когато доловя мирис на куркума, пред очите ми изниква Тихият океан.)

Ричард Паркър винаги се стъписваше, щом чуеше свистенето на ръчна сигнална ракета. Очите му с кръгли зеници, големи колкото главичка на карфица, проследяваха светлината. За мен тя беше твърде ярка, ослепително бяло ядро с розовочервеникав ореол. Не можех да не извърна поглед. Хващах ракетата с протегната ръка и бавно я размахвах. След около минута по ръката ми пробягваше гореща вълна и всичко се обливаше в странна светлина. Водата около сала, допреди минута непрогледно черна, се озаряваше и аз виждах, че гъмжи от риба.

Разфасоването на костенурка бе трудна работа. Първата, която улових, беше дребна. Кръвта и ме изкуши, това „полезно, хранително, безсолно питие“, препоръчано ми от наръчника за оцеляване. Толкова бях жаден. Хванах костенурката за корубата и стиснах един от задните й плавници. Когато се уверих, че я държа здраво, аз я преобърнах във водата и се опитах да я издърпам на сала. Животното се съпротивляваше ожесточено. Едва ли щях да се преборя с него на сала. Трябваше или да го пусна, или да го кача на лодката. Погледнах нагоре. Беше горещ безоблачен ден. В такива дни, когато въздухът трептеше като в нажежена пещ, Ричард Паркър не роптаеше срещу присъствието ми на носа и до залез-слънце не излизаше изпод брезента.

Аз стиснах с една ръка задния плавник на костенурката, а с другата задърпах въжето, за да приближа сала към лодката. Не беше лесно да се покатеря на борда. Когато най-после успях, метнах костенурката на брезента и тя падна по гръб. Както и очаквах, Ричард Паркър не направи нищо, само изръмжа един-два пъти. Нямаше никакво намерение да се напряга в тази жега.

Бях изпълнен с мрачна и сляпа решителност. Чувствах, че нямам време за губене. Обърнах се за съвет към наръчника за оцеляване, както бих постъпил с готварска книга. Там пишеше, че трябва да обърна костенурката по гръб. Готово. Пишеше също да забия нож във врата й, за да прекъсна артериите и вените, които се намират там. Погледнах костенурката. Нямаше врат. Беше се свила в корубата си и единственото, което се виждаше от главата й, бяха очите и муцуната, заобиколени от кръгли гънки кожа. Тя ме гледаше обърната с краката нагоре с упорито изражение. Взех ножа и с надеждата да я изкарам от корубата боднах един от предните й плавници. Тя само се прибра още повече в черупката си. Реших да подходя по-директно. С увереност, сякаш бях го правил хиляди пъти, аз забих ножа точно отдясно на главата й, под ъгъл. Натиснах, за да влезе надълбоко в гънките на кожата, и го завъртях. Костенурката се прибра още повече, като изви глава на страната, в която беше забит ножът, и изведнъж изскочи напред и ме клъвна злобно. Аз се дръпнах назад. Всичките четири плавника щръкнаха, сякаш животното се опитваше да избяга от черупката си. Залюля се, запляска бясно с плавници и заклати глава. Аз взех брадвичката и я забих във врата на костенурката. Зейна рана, от която потече яркочервена кръв. Грабнах мензурата и напълних около триста милилитра, колкото кутия кока-кола. Можех да налея много повече, поне литър, струва ми се, но муцуната на костенурката беше остра, а предните й плавници — дълги и мощни, с по два нокътя на всеки. Кръвта, която успях да събера, нямаше специфична миризма. Отпих. Беше топла и животинска на вкус, ако не ме лъже паметта. Трудно е да се запомнят всички първи впечатления. Аз изпих кръвта до последната капка.