Ян Мартел - Животът на Пи

Реших да не се мъча повече. Всичко, което можех да науча, ми беше безполезно. Нямаше как да повлияя на посоката, в която се движех — нямах нито рул, нито платна, нито мотор, само няколко гребла, но мускулите не достигаха. Какъв беше смисълът да определям курса, след като не можех да го променя? А дори да можех, как да реша накъде да плавам? На запад, натам, откъдето бяхме тръгнали? На изток, към Америка? На север, към Азия? На юг, откъдето минаваха пътищата на корабите? Всяка от тези посоки ми се струваше еднакво добра и еднакво лоша.

И така, аз се носех. Ветровете и теченията решаваха вместо мен накъде да плавам. Времето се превърна в разстояние за мен, точно както за всички смъртни — аз вървях по пътя на живота, — и използвах пръстите си за цели, различни от определяне на географска ширина. По-късно разбрах, че съм се движил по тесен път — по обратното тихоокеанско екваториално течение.

Аз ловях риба с различни куки на различна дълбочина — от риболов надълбоко с големи куки и много тежести до такъв на повърхността с по-малки куки и само една или две тежести. Успехът ме спохождаше рядко и когато това станеше, аз бях много благодарен, но усилията ми се струваха непропорционални на резултата. Часовете се нижеха бавно, рибата беше малко, а Ричард Паркър бе вечно гладен.

Накрая харпуните се оказаха най-ценните риболовни принадлежности. Те се състояха от три части, които влизаха една в друга: две тръбички, образуващи ствола — една с пластмасова дръжка в края и с халка, за да може харпунът да се окача на въже, и глава, състояща се от кука с извивка, широка около пет сантиметра, която завършваше с назъбен остър връх, тънък колкото карфица. Сглобени, харпуните достигаха дължина около метър и половина и бяха леки и здрави като саби.

В началото ловях риба по-надълбоко. Потапях три четвърти от харпуна във водата, като понякога използвах част от улова си за стръв, и чаках. Чаках часове наред, без да помръдна, докато цялото тяло започваше да ме боли. Когато някоя риба минеше точно над куката, аз рязко дръпвах харпуна с цялата сила и бързина, на които бях способен. Това бе решение, което трябваше да взема за част от секундата. Опитът ме научи, че е по-добре да дръпна харпуна, когато чувствам, че има голям шанс да успея, отколкото да тегля с всичка сила, защото рибите също се учат от опита и рядко падат в един и същ капан два пъти.

Когато имах късмет, рибата се нанизваше на куката както трябва и аз можех уверено да я издърпам. Но когато се хванеше голяма риба и куката пробиеше корема или опашката й, често се случваше тя да се отскубне и да избяга със светкавична бързина. Наранена, рибата ставаше лесна плячка за друг хищник — подарък, който не ми се искаше да правя на акулите. Затова при големите риби аз се стремях да закача мястото под хрилете и страничните перки, защото инстинктивната реакция на една ранена риба е да изплува нагоре, за да избяга от куката — точно в посоката, в която дърпах. Това ставаше така: понякога, по-скоро убодена, отколкото нанизана на харпуна, рибата изскачаше на повърхността право в лицето ми. Бързо изгубих отвращението си към морските обитатели и свикнах да ги пипам. Отказах се от превземките с одеялото за риба. Когато рибата изскочеше от водата, тя падаше право в ръцете на едно изгладняло момче, което без колебание я улавяше. Щом почувствах, че не се е нанизала на харпуна както трябва, аз оставях ранената риба да изскочи — никога не пропусках да вържа харпуна за сала — и я хващах с ръце. Пръстите, макар да нямат заострен връх, са далеч по-сръчни от една кука. Битката траеше кратко и беше ожесточена. Рибите бяха хлъзгави и уплашени, а аз бях напълно отчаян. Да имах много ръце като богинята Дурга — две за харпуните, по един във всяка, четири за улавяне на рибите и две, за да замахват с брадвичките… Но аз трябваше да се оправям само с две. Бърках с пръсти в очите, притисках с ръце хрилете, забивах колене в коремите, захапвах опашките със зъби — правех каквото можех, за да задържа рибите, докато успея да взема брадвичката и да отсека главите им.

С времето и опита станах по-добър риболовец. Станах по-дързък и по-сръчен. Развих инстинкт, усет за нещата.

Уловът се увеличи значително, след като започнах да използвам част от мрежата за товари. Тя не ставаше за риболовна мрежа — беше прекалено твърда и тежка, а и недостатъчно стегната. Но вършеше отлична работа като примамка. Пусната във водата, тя привличаше неустоимо рибите, особено след като обрасна с водорасли. Онези, които се намираха на своя територия, се заселваха в мрежата, а по-бързите, които обикновено профучаваха край лодката, златните риби, забавяха ход, за да разгледат новия квартал. Нито обитателите, нито посетителите подозираха, че в мрежата има скрита кука. Имаше дни — твърде малко, за съжаление, — когато можех да наловя колкото риба пожелая. В такива случаи уловът далеч надхвърляше потребностите ми и възможностите за сушене на риба: просто нямаше толкова място нито на лодката, нито по въжетата на сала, за да изсуша всичките златни риби, летящи риби, млади щуки и скумрии, да не говорим за място в стомаха ми. Задържах каквото можех и давах останалото на Ричард Паркър. В тези дни на изобилие изтърбушвах толкова много риба, че тялото ми започваше да блести от всичките люспи, полепнали по него. Носех тези петна от седеф и сребро като тилак — цветните точки, които ние, индусите, носим на челата си като символ на божественото. Ако в такъв момент ме видеха моряци, със сигурност щяха да ме вземат за бог на рибите, прострял десница над царството си, и нямаше да ме качат на кораба си. Така беше в хубавите дни. Те бяха редки.