Ян Мартел - Животът на Пи

Може би ще се изненадате, че за такова кратко време от момче, което оплаква смъртта на летяща рибка, аз се превърнах в закоравял убиец, злорадо пребиваш с чук златна риба. Бих ви възразил, че като се възползвах от навигационната грешка на една злополучна летяща рибка, аз изпитах срам и съжаление, докато въодушевлението от улова на голямата златна риба ме направи кръвожаден и самоуверен. Но в интерес на истината обяснението е друго. То е просто и жестоко: човек привиква към всичко, дори към убийството.

С гордостта на ловец аз придърпах сала към лодката. Приближих го към единия борд, като стоях ниско приведен. Вдигнах ръка и метнах рибата в лодката. Тя тупна тежко на дъното и Ричард Паркър изсумтя от изненада. След като я подуши един-два пъти, до мен достигнаха влажните мляскащи звуци на уста, която дъвче. Аз се оттласнах от лодката, като не пропуснах да надуя свирката няколко пъти, за да покажа на Ричард Паркър кой така щедро му е осигурил прясна храна. Спрях само да взема малко бисквити и кутия вода. Петте летящи риби, останали в шкафчето, бяха мъртви. Аз откъснах крилата им, изхвърлих ги и увих рибите в одеялото, което вече бе предназначено за улова ми.

Когато се измих от кръвта, почистих риболовните си принадлежности и се навечерях, вече се бе стъмнило. Тънък слой облаци закриваше звездите и луната и наоколо беше много тъмно. Аз бях уморен, но превъзбуден след събитията от последните часове. Чувството, че имам занимание, ми доставяше дълбоко удовлетворение: изобщо не мислех за нещастието си или за себе си. Със сигурност риболовът беше по-добър начин за запълване на времето, отколкото навиването на прежда или играта „опиши какво виждаш“. Реших утре да се захвана с риболов още при изгрев-слънце.

Заспах със спомен за хамелеоноподобното цветно проблясване на умиращата златна риба.

Тази нощ спах на пресекулки. Малко преди изгрев-слънце се отказах от опитите да заспя отново и се подпрях на лакът. Първото, което видях, беше тигър. Ричард Паркър нервничеше. Ръмжеше, сумтеше и ходеше напред-назад. Гледката беше внушителна. Опитах се да анализирам ситуацията. Не можеше да е гладен. Поне не опасно гладен. Дали не беше жаден? Езикът се показваше от устата му, но само от време на време, животното не дишаше тежко. А и коремът и лапите му бяха още мокри. Не толкова обаче, че да капе вода от тях. Вероятно локвата на дъното беше почти пресъхнала. Скоро Ричард Паркър щеше да ожаднее.

Погледнах към небето. Слоят облаци се бе разсеял. С изключение на няколко струйки дим на хоризонта, небето беше ясно. Задаваше се поредният горещ сух ден. Морето помръдваше като в летаргия, сякаш вече уморено от предстоящата жега.

Опрях гръб в мачтата и се замислих за общия ни проблем. Бисквитите и риболовните принадлежности ни осигуряваха прехраната. Затруднението идваше от недостига на вода. Всичко опираше до онова, което бе в изобилие около нас, но беше солено. Вероятно бих могъл да смеся малко морска вода със сладка вода за Ричард Паркър, но първо трябваше да намеря сладка вода. Кутиите вода нямаше да стигнат дълго и за двамата — всъщност свидеше ми се да разделя и една с него, — а беше глупаво да разчитам на дъждовете.

Слънчевите дестилатори бяха единственият възможен източник на питейна вода. Аз се отнасях с подозрение към тях. Те бяха в морето от два дни. Забелязах, че въздухът в един от конусите е спаднал. Дръпнах въжето, за да го огледам. Надух го наново. Без особени очаквания бръкнах под водата за торбичката на дестилатора, съединена с кръглия плаващ контейнер. Пръстите ми напипаха нещо неочаквано заоблено. По тялото ми пробягаха тръпки на вълнение. Аз се овладях. Беше напълно възможно в торбичката да е проникнала морска вода. Откачих я и като следвах инструкциите, я свалих по-надолу и наклоних дестилатора, за да може и последната вода, останала в конуса, да изтече в нея. Затворих двете малки кранчета, които изтичаха в торбичката, отделих я от дестилатора и я извадих от водата. Тя имаше правоъгълна форма и беше направена от плътен мек жълт найлон с мерителни деления от едната страна. Опитах водата на вкус. Отново я опитах. Беше безсолна.

— Моя чудна морска краво! — възкликнах аз към слънчевия дестилатор. — Колко мляко даде, и какво! Такова вкусно мляко! Трябва да отбележа, че има лек вкус на гума, но аз не се оплаквам. Гледай, виж как ще пия!

Пресуших торбичката. Тя беше с вместимост един литър и бе пълна почти догоре. След кратка въздишка на задоволство аз отново закачих торбичката за дестилатора. Проверих другите дестилатори. Вимето на всеки един от тях беше също толкова тежко. Аз издоих прясното мляко — близо осем литра — в кофата за риба. Тези технически съоръжения мигновено ми станаха също толкова скъпи, колкото е добитъкът за фермера. Наистина, наредени в нестройна дъга на морската повърхност, те почти приличаха на крави, които пасат из полето. Аз се грижех да задоволя нуждите им, като следях във всеки да има достатъчно морска вода и конусите и контейнерите да бъдат надути колкото е необходимо.