Ян Мартел - Животът на Пи

По бузите ми се стичаха сълзи, но аз се насилвах да продължа, докато накрая чух изпукване. Вече не усещах живота, който се съпротивляваше в ръцете ми. Разгънах одеялото. Летящата риба беше мъртва. Отстрани на главата, точно до хрилете, имаше кръв и зееше рана.

Разридах се от душа над това бедно мъртво създание. Това беше първото живо същество, което бях убил. Сега аз бях убиец. Бях виновен колкото Каин. Бях шестнадесетгодишно кротко момче, увлечено по книгите и религиите, а сега ръцете ми бяха изцапани с кръв. Това е непосилно бреме. Всеки живот е свещен. Никога не пропускам да спомена тази риба в молитвите си.

По-нататък беше лесно. След като бе мъртва, летящата риба приличаше на рибите, които бях виждал по пазарите в Пондичери. Сега беше различна, не се вписваше в основната схема на сътворението. Взех брадвичката, накълцах я на парчета и я сложих в кофата.

В последните часове на умиращия ден аз отново се опитах да наловя риба. Отначало късметът ми беше същият като сутринта. Но успехът не ми изглеждаше така недостижим. Рибите кълвяха ожесточено. Интересът им към стръвта беше очевиден. Осъзнах, че това са дребни рибки, твърде малки, за да се хванат на куката. Затова метнах въдицата по-надалеч и я оставих да потъне по-дълбоко, извън обсега на дребните риби, които кръжаха около сала и лодката.

Едва след като сложих за стръв рибешката глава и само с една тежест метнах въдицата надалеч, а после бързо я издърпах, улових първата си риба. Една златна риба се хвърли на стръвта. Аз отпуснах малко въдицата, за да се уверя, че е лапнала здраво стръвта, и после рязко дръпнах. Златната риба изскочи от водата и задърпа така, че за малко да ме събори от сала. Аз напрегнах всичките си сили. Кордата бе силно опъната. Беше хубава, нямаше опасност да се скъса. Започнах да я тегля към себе си. Златната риба се бореше отчаяно, скачаше, мяташе се и се гмуркаше. Кордата се вряза в дланите ми. Аз ги увих в одеялото. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Рибата беше силна като бик. Не бях сигурен, че ще успея да я издърпам.

Забелязах, че всички останали риби около сала и лодката бяха изчезнали. Без съмнение бяха почувствали, че златната риба е в беда. Аз се разбързах. Движенията й щяха да привлекат акулите. Но тя се съпротивляваше бясно. Ръцете ме боляха. Всеки път, щом успеех да я приближа към сала, рибата се мяташе така ожесточено, че се виждах принуден да отпусна малко корда.

Най-после съумях да я изтегля на сала. Беше около метър дълга. Кофата не можеше да ми послужи за нищо. От нея можеше да стане хубава шапка за златната риба. Задържах рибата, като коленичих отгоре й и я затиснах с ръце. Тя беше съпротивляваща се маса мускули, толкова голяма, че опашката й стърчеше изпод мен и удряше силно по сала. Така го клатеше, че аз се чувствах като каубой, който обяздва буен кон. Бях опиянен от победата си. Златната риба е великолепна на вид, голяма, силна и стройна, с издадено чело, което издава упорит нрав, много дълга гръбна перка, която стърчи гордо като гребен на петел, и плащ от гладки и лъскави люспи. Почувствах, че съм отправил сериозно предизвикателство към съдбата, като съм влязъл в битка с толкова красив противник. Чрез тази риба аз въставах срещу морето, срещу вятъра, срещу потъването на кораби, срещу всички обстоятелства, които работеха против мен.

— Благодаря ти, господарю Вишну, благодаря ти! — извиках аз. — Някога ти спаси света, като прие облика на риба. Сега спаси мен във формата на риба. Благодаря ти, благодаря ти!

Не ми представляваше проблем да я убия. Можех и да си спестя този труд — в края на краищата тя беше за Ричард Паркър, а той щеше да я разкъса ловко и бързо, — но се налагаше да извадя куката от устата й. Зарадвах се, че става въпрос за риба — нямаше да бъда толкова ентусиазиран, ако трябваше да вадя кука от устата на тигър. Пристъпих към работа, без да отлагам. Грабнах брадвичката с две ръце, обърнах я откъм страната на чука и заудрях рибата по главата (все още нямах куража да използвам заострения край). Преди да умре, златната риба направи нещо много странно: започна да мени цветовете си със светкавична последователност. Докато се мяташе, люспите й блестяха и трепкаха като неонови светлини в синьо, зелено, червено, златисто и виолетово. Имах чувството, че пребивам до смърт дъга (по-късно научих, че златната риба е известна с това, че когато умира, мени цветовете си). Накрая тя се отпусна неподвижна, изгубила цвят и блясък, и аз успях да измъкна куката от устата й. Възвърнах си дори част от стръвта.