Ян Мартел - Животът на Пи

Гледах, докато светлините на града угаснаха.

От борда на „Цимцум“ бях виждал само делфини. Бях решил, че като се изключат пасажите от риби, Тихият океан е почти необитаемо огромно количество вода. Оттогава разбрах, че товарните кораби се движат твърде бързо в сравнение с рибите. Можете да наблюдавате подводния живот от борда на кораб със същия успех, с който можете да видите диви животни в гората, ако се движите с кола по магистрала. Делфините — много бързи плувци — подскачат около корабите и лодките, тъй както кучета тичат след колите: те се надбягват с тях, докато силите им се изчерпят. Ако искате да видите диви животни, трябва да тръгнете пеша през гората, без да вдигате шум. Същото е и в морето. Трябва да прекосите Тихия океан със скоростта на пешеходец, така да се каже, за да видите многообразието и изобилието от обитатели.

Наместих се на една страна. За пръв път от пет дни се почувствах по-спокоен. В мен блестеше искрица надежда — спечелена с много труд, напълно заслужена и разумна. Потънах в сън.

През нощта се събудих веднъж. Отметнах навеса и погледнах навън. Луната приличаше на добре очертан сърп, а небето беше съвсем ясно. Звездите светеха с такъв ожесточен, надменен блясък, че бе направо абсурдно нощта да се нарече тъмна. Морето лежеше кротко, обляно в срамежлива, пъргава светлина, игрив танц на черно и сребристо, който се ширеше до безкрайност навсякъде около мен. Мащабът на нещата беше зашеметяващ — необозримият въздух над мен, необозримата вода наоколо и под мен. Бях полутрогнат полуужасен. Чувствах се като мъдреца Маркандея, който паднал от устата на Вишну, докато богът спял, и така съзрял цялата Вселена, всичко, що съществува. Преди мъдрецът да умре от страх, Вишну се събудил и отново го пъхнал в устата си. За пръв път забелязах — както занапред щях да правя често по време на самотното си плаване между периодичните пристъпи на отчаяние, — че трагичната ми история се разгръща сред грандиозен декор. Изведнъж видях страданието си такова, каквото беше — временно и незначително — и в душата ми настъпи покой. Осъзнах, че страданието ми изглежда неуместно. И го приех. Нямаше нужда да роптая. (На дневна светлина протестът ми отново се събуждаше: „Не! Не! Не! Страданието ми е значимо! Аз искам да живея! Не мога да не виждам живота си като част от живота на Вселената! Животът е като шпионка на врата, мъничка дупчица, око към широкия свят, как мога да избягам от този ограничен, изкривен поглед върху нещата? Та той е всичко, което имам!“) Зашепнах думите на мюсюлманска молитва и отново се унесох в сън.

На другата сутрин бях относително сух и се чувствах силен. Реших, че това е забележително предвид стреса, на който бях подложен, и факта, че се бях хранил доста оскъдно през последните няколко дни.

Денят беше хубав. Хрумна ми да се пробвам в риболова — за пръв път в живота си. След закуска, състояща се от три бисквити и една кутия вода, аз прочетох какво пише по въпроса в наръчника за оцеляване. Възникна първият проблем: нямах стръв. Замислих се за това. На лодката имаше умрели животни, но не исках да поемам риска да отмъквам храна изпод носа на тигър. Той нямаше да разбере, че това е инвестиция, която щедро ще му се възвърне. Реших да използвам кожената си обувка. И без това ми беше останала само една. Бях изгубил другата, когато корабът потъна.

Промъкнах се до спасителната лодка и извадих от шкафчето комплект риболовни принадлежности, ловния нож и кофа за улова. Ричард Паркър лежеше на една страна. Когато се покатерих на носа, опашката му се оживи, но главата не помръдна. Пуснах въжето на сала.

Сложих кукичка, метална макара и корда на въдицата. Окачих малко оловни тежести. Избрах три с интригуваща торпедо подобна форма. Свалих обувката си и я нарязах на парчета. Това бе трудна работа: кожата беше твърда. Внимателно нанизах едно парче на кукичката, без да го пробивам докрай, за да може върхът й да остане скрит. Спуснах въдицата дълбоко под повърхността на водата. Предната вечер имаше толкова много риба, че се надявах на лесен успех.

Не улових нищо. Цялата обувка изчезна парче по парче, една след друга щастливо отървали се риби леко подръпваха въдицата и аз все измъквах празна кукичка, докато накрая ми останаха само гумената подметка и връзката. Когато и връзката за обувка се оказа неубедителна в ролята на червей, в отчаянието си аз пробвах и подметката, цялата наведнъж. Идеята съвсем не беше добра. Усетих леко, обещаващо подръпване и после изведнъж въдицата олекна. Извадих само нея. Бях изгубил всичките такъми.