Ян Мартел - Животът на Пи

Укрепяването на сала ми отне почти целия ден. Имаше много дребни неща, за които трябваше да се погрижа. Постоянното движение на вълните, макар и плавно, никак не улесняваше работата ми. А трябваше и да наблюдавам Ричард Паркър. Това, което се получи, не беше галеон. Краят на така наречената мачта стърчеше само на няколко сантиметра над главата ми. Колкото до палубата, тя беше точно толкова голяма, колкото да седна с кръстосани крака или да легна свит на кълбо като зародиш. Но аз не се оплаквах. Салът се държеше на водата и щеше да ме спаси от Ричард Паркър.

Когато свърших работата си, наближаваше вечер. Аз извадих кутия вода, отварачка за консерви, четири бисквити от порциона и четири одеяла. Затворих шкафчето (този път съвсем тихо), седнах на сала и пуснах въжето. Лодката се отдалечи. Основното въже се изопна, докато второто, което съзнателно бях направил по-дълго, висеше хлабаво над водата. Подложих под себе си две одеяла, като грижливо ги сгънах така, че да не се допират до водата. С другите две се загърнах и опрях гръб в мачтата. Удобно ми беше да седя на по-високо върху спасителната жилетка. Разстоянието между мен и водата бе същото, каквото би ме деляло от пода, ако седях на дебела възглавница, и все пак се надявах да не се намокря твърде много.

Наслаждавах се на вечерята си, загледан в залеза на слънцето в безоблачното небе. Това беше момент на спокойствие. Сводът на света бе изпъстрен с великолепни багри. Звездите нямаха търпение да блеснат, едва дочакали прибирането на цветното одеяло, те заблестяха в тъмносиньото. Духаше лек топъл бриз и морето помръдваше лениво, вълните се движеха и подскачаха като танцуващи в кръг хора, които се събират и вдигат ръце, разделят се и отново се събират, и отново, и отново.

Ричард Паркър седна. Над планшира се виждаха само главата и част от гърба му. Той погледна през борда. Аз извиках:

— Здравей, Ричард Паркър! — и му махнах с ръка.

Погледна ме. Изсумтя или изпъшка — нито една от тези думи не описва точно този звук. Пак пръхтеше. Какво поразително създание. Каква величествена осанка! Пълното наименование Кралски бенгалски тигър съвсем му подхождаше. Донякъде бях извадил късмет. Ами ако се бях озовал в една лодка със създание, което изглеждаше глупаво или грозно, като тапир или щраус, или няколко пуйки? В някои отношения подобно съжителство би се оказало по-трудно.

Чух плясък. Погледнах във водата и ахнах. Мислех, че съм сам. Спокойствието във въздуха, великолепието на светлината, чувството на относителна сигурност — всичко ме навеждаше на тази мисъл. Обикновено се смята, че покоят е функция на тишината и самотата, нали? Трудно е да си представим, че е възможно да бъдем в състояние на покой в оживена станция на метрото, не е ли така? Тогава откъде това суетене?

Достатъчен беше само един поглед, за да установя, че морето е огромен град. Точно под мен, без изобщо да подозирам, от всички страни минаваха магистрали, булеварди, улици и площади, които гъмжаха от подводно движение. Във водата, плътна, стъклена и изпълнена с милиони бляскави частици планктон, бясно профучаваха риби, подобно на камиони, автобуси, коли, велосипеди и пешеходци, които сигурно надуваха клаксони и крещяха едни на други. Преобладаващият цвят беше зеленият. В неизбродните дълбини, докъдето поглед стигаше, се виждаха дири от фосфоресциращи зелени мехурчета, които се разсейваха — следи, оставени от забързани риби. Веднага щом една диря се разсееше, се появяваше друга. Те идваха от всички посоки и се губеха във всички посоки. Бяха като онези фотографии, изобразяващи градски улици нощем, на които задните фарове на колите оставят дълги червени следи. Само че тук колите профучаваха едни над други, сякаш се движеха по платна на десет нива. И тези коли бяха в невъобразими крещящи цветове. Златните рибки — под сала патрулираха близо петдесет от тях — се перчеха с искрящите си жълти, сини и зелени униформи. Други риби, които ми бяха непознати, съчетаваха във всевъзможни комбинации кафяво, жълто, сребристо, синьо, червено, розово, зелено, бяло — те бяха едноцветни, раирани и на петънца. Само акулите упорито отказваха да бъдат пъстри и ярки. Но независимо от размера или цвета на превозното средство, едно беше неизменно: бясното шофиране. Ставаха много катастрофи — за съжаление, често с фатален изход, — множество коли се завъртаха неуправляемо и се забиваха в мантинелите, изскачаха на повърхността на водата и с плясък падаха обратно, като образуваха дъжд от искрящи пръски. Аз наблюдавах отгоре тази улична суетня като някой, който лети над града с балон. Това беше чудна и вдъхновяваща гледка. Със сигурност така изглежда и Токио в пиковите часове.