Ян Мартел - Животът на Пи

Аз се наведох, взех рибата и му я хвърлих. Това беше начинът да го опитомя! Летящата риба щеше да последва съдбата на мишката. За съжаление обаче летящата риба полетя. Точно преди да стигне отворената уста на Ричард Паркър, рибата се метна встрани и падна във водата. Това стана със светкавична бързина. Ричард Паркър рязко обърна глава, затвори уста и челюстите му изтракаха, но рибата беше по-бърза от него. Той погледна неприятно изненадан. Отново се обърна към мен. „Къде е лакомството ми?“ — сякаш питаше тигърът. Обзеха ме страх и отчаяние. Обърнах му гръб със свито сърце, почти загубил надежда, че ще успея да скоча на сала, преди да се е нахвърлил върху мен.

Точно в този миг нещо във въздуха затрепка и върху нас се изсипа дъжд от летящи риби. Те ни връхлетяха като скакалци. Приликата се дължеше не само на това, че бяха многобройни, но и на насекомоподобното бръждене на крилете им. Рибите изскочиха от водата — двадесетина наведнъж, — повечето с пляскане прелетяха около сто метра и паднаха точно преди да стигнат лодката. Някои я прескочиха. Други се блъснаха в борда със звук, подобен на конфети. Няколко щастливки паднаха върху брезента, отскочиха и цопнаха обратно във водата. Други нямаха този късмет и се озоваха право в лодката, където започнаха да пляскат с крила, да се мятат и блъскат. Трети налетяха право на нас. Аз стоях беззащитен и се чувствах като мъченика свети Себастиян. Всяка риба, която се удряше в мен, беше като стрела, забила се в тялото ми. Загърнах се в одеялото, за да се защитя, като в същото време се опитвах да уловя някоя риба. Цялото ми тяло се покри с белези и драскотини.

Причината за това нападение ми се изясни веднага: рибите изскачаха от водата в опит да избягат от преследване. Много по-едрите златни риби, които ги гонеха, не можеха да летят, но плуваха по-бързо, на къси, по-мощни тласъци.

Можеха да настигнат летящите риби и във въздуха, ако се намираха непосредствено зад тях и скачаха от водата едновременно в същата посока. Имаше и акули, които също скачаха над водата, не толкова грациозно, но с опустошителна последователност, особено когато гонеха отделни златни риби. Тази подводна гоненица не продължи дълго, но докато траеше, морето клокочеше и кипеше, рибите скачаха и здраво работеха с челюсти.

Ричард Паркър беше по-издръжлив от мен в схватката си с рибите и далеч по-добър ловец. Той стоеше на задни лапи и се опитваше да отблъсне, да улови с нокти и зъби колкото може повече риба. Много от тях погълна живи и цели, докато те пляскаха с крила в устата му. Това беше поразителна проява на сила и бързина. Всъщност впечатли ме не толкова бързината, колкото чистата животинска самоувереност, абсолютното съсредоточаване на сетивата. На тази смесица от лекота и концентрация, на това битие в настоящето можеха да завидят и най-добрите йоги.

Когато всичко свърши, резултатът — освен болката в цялото ми тяло — бяха шест летящи риби в шкафчето и много повече на дъното на лодката. Аз бързо загърнах една в одеяло, взех със себе си брадвичка и тръгнах към сала.

Залових се за работа с голямо старание. Загубата на такъмите сутринта ме беше отрезвила. Не можех да си позволя още една грешка. Внимателно разгънах рибата, като я притисках с ръка — бях съвсем наясно, че тя ще се опита да скочи и да се спаси. Колкото по-голяма част от рибата се показваше от одеялото, толкова по-силен страх и отвращение изпитвах. Главата й се подаде изцяло. Бях я хванал така, че приличаше на отвратителен люспест сладолед, стърчащ от фунийка, направена от вълнено одеяло. Създанието се задъхваше без вода, устата и хрилете му бавно се отваряха и затваряха. Чувствах как блъска с криле в ръката ми. Обърнах кофата и опрях главата на рибата в дъното. Взех брадвичката. Вдигнах я във въздуха.

Няколко пъти посягах да ударя с брадвичката, но не успявах да довърша до края започнатото. Такава сантименталност може да ви се стори смешна на фона на всичко, което бях видял през последните дни, но това бяха дела на други, на хищни животни. Предполагам, че отчасти съм отговорен за смъртта на мишката, но аз само я хвърлих, Ричард Паркър я уби. Между мен и съзнателното обезглавяване на рибата стояха години живот на безобиден вегетарианец.

Закрих главата на рибата с одеялото и обърнах брадвичката. Отново вдигнах ръка във въздуха. Мисълта да ударя по меката жива глава с чук ми беше непоносима.

Оставих брадвичката. Реших, че ще й счупя врата, без да гледам. Здраво стегнах рибата с одеялото. Започнах да огъвам с две ръце. Колкото повече огъвах, толкова повече рибата се мяташе. Представях си какво бих чувствал, ако бях увит в одеяло и някой се опитваше да ми счупи врата. Изпитвах ужас. Няколко пъти се отказвах. Въпреки това знаех, че трябва да го направя и че колкото повече отлагам, толкова по-дълго ще се мъчи рибата.