Ян Мартел - Животът на Пи

Тази загуба не ме съкруши. Имах и други кукички, макари и тежести, както и още един цял комплект риболовни принадлежности. А и не ловях риба за себе си. Аз имах достатъчно храна.

И все пак някакъв вътрешен глас — онзи, чиито съвети не искаме да слушаме — дълбоко в мен възропта: „Глупостта си има цена. Следващия път бъди по-мъдър и предпазлив.“

По-късно сутринта се появи втора костенурка. Мина точно под сала. Ако искаше, спокойно можеше да посегне и да ме ухапе по задника. Когато се появи от другата страна, аз докоснах единия й плавник и в същия миг се отдръпнах ужасен. Костенурката бързо се отдалечи.

Същият вътрешен глас, който се беше възмутил от риболовния ми провал, отново ме сгълча: „С какво смяташ да храниш този свой тигър? За колко време мислиш, че ще му стигнат три животински трупа? Трябва ли да ти напомням, че тигрите не ядат мърша? Със сигурност, когато вече не може да стои на краката си от глад, едва ли ще придиря. Но не ти ли е хрумвало, че преди да се примири и да започне да дъвче раздутата вмирисана зебра, ще се полакоми за прясното и крехко индийско момче, което плава на един хвърлей разстояние? А и как ще решиш проблема с водата? Знаеш колко се изнервят тигрите, когато са жадни. Скоро да си помирисвал дъха му? Смърди отвратително. Това е лош знак. Може би се надяваш, че в пристъп на отчаяна жажда ще излочи Тихия океан, та да можеш да стигнеш пеша до Америка? Тази ограничена способност да изхвърлят сол с изпражненията си, която са развили сандарбанските тигри, е наистина поразителна. По всяка вероятност тя се дължи на факта, че обитават влажните мангрови гори. Но все пак има ограничения. Нали казват, че когато пие твърде много солена вода, тигърът започва да яде хора? О, съвземи се. За вълка говорим, а той… Ето ти го и него. Виж го как се прозява. Леле-мале, каква бездънна розова пещера! Гледай какви дълги жълти сталактити и сталагмити. Май още днес ще ти излезе късметът да надникнеш вътре.“

Езикът на Ричард Паркър, който имаше големината и размерите на гумен розов термофор, се прибра и пастта се затвори. Животното преглътна.

До края на деня се поболях от безпокойство. Стоях на разстояние от спасителната лодка. Въпреки очакванията ми да се случи най-лошото Ричард Паркър беше относително спокоен. Все още имаше на разположение локва с дъждовна вода и като че ли не изпитваше глад. Но от лодката долитаха най-различни тигърски звуци — ръмжене, пъшкане и тям подобни, — които никак не ме успокояваха. Имах чувството, че се въртя в затворен кръг: за да ловя риба, аз се нуждаех от стръв, но можех да имам стръв едва след като уловях риба. Какво трябваше да направя? Да използвам някой от пръстите на краката си? Да отрежа едното си ухо?

Решението на проблема се появи в късния следобед по най-неочакван начин. Бях се покатерил на носа на лодката. Нещо повече, ровех се в шкафчето в отчаяно търсене на някоя дреболия, която да ми спаси живота. Бях вързал сала на около два метра от лодката. Въобразявах си, че с един скок и подръпване на въжето ще мога да избягам от Ричард Паркър. Отчаянието ме бе принудило да поема такъв риск.

След като не намерих нищо, нито стръв, нито предмет, който да ми подскаже нова идея, аз седнах и установих, че се намирам точно в центъра на полезрението на тигъра. Той беше в отсрещния край на лодката, там, където преди лежеше зебрата, седеше с лице към мен и гледаше сякаш в търпеливо очакване да го забележа. Как така изобщо не го бях чул да помръдва? Откъде ми беше хрумнало, че мога да го надхитря? Изведнъж някой силно ме удари по лицето. Аз извиках и затворих очи. С един котешки скок той се бе озовал в другия край на лодката и ме беше ударил. Сигурно лицето ми бе обезобразено от ноктите му — каква ужасна смърт ми беше отредена! Болката беше толкова нечовешка, че не чувствах нищо. Благословен да бъде шокът. Благословена да бъде онази част от нас, която ни предпазва от прекомерната болка и скръб. В сърцевината на живота има електротабло с бушони. Аз проплаках:

— Хайде, Ричард Паркър, довърши ме. Но, моля те, каквото и да правиш, прави го бързо. Нека не се предоверяваме на изгорял бушон.

Той не бързаше. Стоеше в краката ми и душеше. Несъмнено беше открил шкафчето и богатствата, които се съдържаха в него. Аз страхливо отворих едното си око.

Беше риба. В шкафчето имаше риба. Мяташе се, както правят рибите на сухо. Беше дълга около четиридесет сантиметра и имаше криле. Летяща риба. Продълговата, тъмносиво синя, с люспести голи крила и кръгли, немигащи, жълтеникави очи. Тази крилата риба ме беше ударила през лицето, не Ричард Паркър. Той стоеше на пет метра от мен и със сигурност се питаше какво съм си наумил. Но беше забелязал рибата. В погледа му се четеше остро любопитство. По всичко личеше, че възнамерява да я разгледа по-отблизо.