Ян Мартел - Животът на Пи

Бях напълнил около 500 милилитра. Водата беше малко мътна. Вътре плуваха някакви частици. Не се ли страхувах, че ще погълна страховити болестотворни бактерии? Дори не помислих за това. Единственото, което ме тревожеше, беше жаждата ми. Пресуших мензурата до капка с истинско задоволство.

Природата е особено загрижена за равновесието, затова не се изненадах, че почти веднага изпитах потребност да уринирам. Облекчих се в мензурата. Произведох точно същото количество, което току-що бях изпил, сякаш последната минута не беше минала и аз все още обмислях как да си налея от дъждовната вода на Ричард Паркър. Поколебах се. Изпитах желание отново да поднеса мензурата към устата си и да я пресуша. Устоях на изкушението. Но трудно. По дяволите подигравките, урината ми изглеждаше много вкусна! Все още не страдах от обезводняване, затова течността беше светла на цвят. Блестеше на слънцето като чаша ябълков сок. И със сигурност беше прясна, което не можеше да се каже за водата в консервените кутии от неприкосновения ми запас. Но аз се подчиних на здравия разум. Излях урината на брезента и над капака на шкафчето, за да демонстрирам претенциите си.

Откраднах още две мензури вода от Ричард Паркър, без да уринирам този път. Почувствах се прясно напоен като цвете в саксия.

Време беше да облекча положението си. Съсредоточих се върху съдържанието на шкафчето и многото обещания, които то криеше.

Извадих второ въже и привързах с него сала към лодката.

Открих какво представлява слънчевият дестилатор. Слънчевият дестилатор е уред за превръщане на морската вода в сладка. Състои се от надуваем прозрачен конус, нахлузен на кръгъл плаващ контейнер, подобен на спасителен пояс, чиято повърхност е от добре опънат черен гумиран брезент. Той работи на принципа на дестилацията: морската вода, която се намира под запечатания конус върху черния брезент, се нагрява от слънцето и се изпарява, като капките полепват по вътрешната страна на конуса. Тази безсолна вода изтича в едно каналче по периметъра на конуса, откъдето се събира в торбичка. В спасителната лодка имаше дванадесет слънчеви дестилатора. Аз внимателно прочетох инструкциите, както ме съветваше наръчникът за оцеляване. Надух всичките дванадесет конуса и напълних всеки контейнер с посочените десет литра морска вода. Завързах дестилаторите едни за други, като съединих единия край на флотилията с лодката, а другия — със сала, което означаваше, че не само няма да изгубя нито един от дестилаторите, ако някой от възлите се развърже, но и че разполагам с резервно въже, което да ме държи вързан за лодката. На повърхността на водата дестилаторите бяха красива и много модерна гледка, но освен това изглеждаха някак недодялани и аз се съмнявах в способността им да произвеждат сладка вода.

Насочих усилията си към подобряване конструкцията на сала. Огледах всички възли, на които се крепеше, за да се уверя, че са стегнати и държат здраво. След кратък размисъл реших да направя от петото гребло, което служеше като подпора за краката, подобие на мачта. Развързах греблото. С назъбеното острие на ловния нож аз старателно направих прорез приблизително по средата, а после с върха на ножа пробих три дупки в плоската част на греблото. Работата вървеше бавно, но ме изпълваше с удовлетворение. Занимаваше ума ми. Когато свърших, аз пъхнах греблото вертикално в ъгъла на сала с плоската част нагоре, като дръжката потъна под водата. Промуших въжето през прореза и го вързах здраво, за да попреча на греблото да се изхлузи във водата. После, за да може мачтата да стои изправена и да имам въжета, на които да окача навеса и припасите, опънах въжета през дупките, които бях пробил в горната част на мачтата, и ги вързах за краищата на хоризонталните гребла. Закрепих спасителната жилетка, която по-рано стоеше на подпората за краката, за основата на мачтата. Тя щеше да изпълнява двойна функция: щеше да играе ролята на допълнителен баласт, за да компенсира вертикалната тежест на мачтата, и да ми служи като ниска седалка.

Метнах одеяло на въжетата. То се плъзна към долния край. Ъгълът на въжетата беше прекалено остър. Аз прегънах веднъж одеялото по дължина, пробих две дупки към средата, на около тридесет сантиметра разстояние една от друга, и вързах дупките с парче конец, който получих при размотаване на част от въжето. Отново метнах одеялото върху въжетата, като се постарах конецът да се захване за върха на мачтата. Сега вече имах навес.