Ян Мартел - Животът на Пи

По всичко личеше, че се намира под брезента.

Задърпах въжето, докато се изравних с носа. Протегнах ръце и се улових за планшира. Докато стоях приведен, готов за бързо плячкосване на шкафчето, минаха няколко вълни, които ме наведоха на размисъл. Сега, когато салът плаваше редом с лодката, аз забелязах, че тя е променила посоката на движение. Вече стоеше не перпендикулярно на вълните, а успоредно и се полюшваше от една страна на друга — люлеене, което предизвикваше неприятно усещане в стомаха. Изведнъж осъзнах причината за тази промяна: когато се движеше на разстояние от лодката, салът действаше като котва, която я теглеше назад и я обръщаше с носа към вълните. Разбирате ли, вълните и постоянните ветрове обикновено са перпендикулярни едни на други. Така че ако вятърът я тласка напред, но котвата я тегли назад, лодката ще се завърти, докато предостави най-малко съпротивление на вятъра — тоест, докато се обърне по посока на вятъра и под прав ъгъл на вълните. В резултат на това се получава люлеене от носа към кърмата, което е далеч по-поносимо, отколкото от една на друга страна. Сега, когато салът плаваше до лодката, ефектът на тегленето беше премахнат и нямаше какво да обърне лодката по посоката на вятъра. Затова тя се завъртя напречно на него и се залюля.

Това може да ви изглежда незначителна подробност, но то спаси живота ми и накара Ричард Паркър да съжалява.

Сякаш в потвърждение на откритието ми той изрева. Ревът прозвуча някак тъжно, неопределено доверчиво и страдалчески. Може и да беше добър плувец, но не го биваше като моряк.

Все още имах шанс.

Сякаш за да не се самозабравя по отношение на умението си да го манипулирам, тогава аз получих дискретно, но страховито предупреждение за това какъв противник имам насреща си. Той беше толкова магнетично жизнен, толкова обаятелен в животинската си сила, че около него нямаше място за други форми на живот. Тъкмо се готвех да стъпя на носа, когато чух тихо тупване. Видях как нещо дребно падна във водата до мен.

Беше хлебарка. Тя се задържа секунда-две на повърхността и после ненаситната уста на дълбините я погълна. Друга хлебарка падна във водата. В следващата минута още десетина хлебарки изпопадаха от двете страни на носа. Една риба ги изяде.

Последните сухоземни форми на живот напускаха лодката.

Аз надзърнах предпазливо над планшира. Първото, което видях, беше голяма хлебарка, скрила се в една от гънките на брезента над пейката на носа. Може би беше патриархът на клана. Започнах да я разглеждам, странно заинтригуван. Когато реши, че моментът е настъпил, тя разпери крилца, вдигна се във въздуха с бръмчене, направи кратка обиколка над лодката, сякаш за да се увери, че никой повече не е останал, и литна през борда към смъртта си.

Сега бяхме само двамата. За пет дни цялата популация от орангутани, зебри, хиени, мишки, мухи и хлебарки беше заличена. С изключение на бактериите и червеите, които вероятно продължаваха да обитават останките на животните, на спасителната лодка нямаше други форми на живот, освен Ричард Паркър и мен.

Това не беше утешителна мисъл.

Надигнах се и със затаен дъх отворих капака на шкафчето. Съзнателно не надникнах под брезента от страх, че погледът ми ще привлече вниманието на Ричард Паркър като крясък. Едва след като капакът опря в брезента, аз позволих на сетивата си да се насочат към онова, което се намираше отдолу.

До носа ми достигна миризма, силна миризма на урина, доста остра, каквато може да се усети във всяка клетка на котки в зоологическа градина. Тигрите особено държат на територията и с урината си маркират границите й. Хубавото в това зловонно послание беше, че миризмата идваше основно изпод брезента. Изглежда, териториалните претенции на Ричард Паркър се ограничаваха с дъното на лодката. Това беше обнадеждаващо. Ако аз успеех да му внуша, че брезентът е мой, можехме да се споразумеем.

Аз затаих дъх, наведох глава и надникнах над ръба на отворения капак. Имаше дъждовна вода с дълбочина около десет сантиметра, която се плискаше по дъното на лодката — личното пресноводно езеро на Ричард Паркър. Той правеше същото, което бих правил и аз на негово място: разхлаждаше се на сянка. Денят ставаше нетърпимо горещ. Тигърът лежеше по корем на дъното на лодката, с гръб към мен, задните му лапи бяха изпънати назад и разперени, с ноктите нагоре. Изглеждаше глупаво в тази поза, но несъмнено му беше много приятно.

Аз отново се съсредоточих върху оцеляването си. Отворих една картонена кутия порцион и се нахраних до насита, като изядох около една трета от пакета. Забележително беше колко малко бе необходимо на стомаха ми, за да се засити. Тъкмо се канех да отпия от торбичката на контейнера за дъждовна вода, която бях метнал през рамо, когато погледът ми се спря на мензурите. Нямах възможност да се топна в езерото, но можех да си позволя поне една глътка, нали? Собствените ми водни запаси не бяха неизчерпаеми. Аз взех една от мензурите, наведох се, свалих капака на шкафчето точно толкова, колкото да пъхна ръка, и разтреперан топнах мензурата в Езерото на Паркър, на около метър от задните му лапи. С обърнати нагоре възглавнички, заобиколени от мокра козина, те приличаха на пустинни острови сред водорасли.