Ян Мартел - Животът на Пи

Това трудно се описва с думи. Защото страхът, истинският страх, онзи, който ви разтърсва до мозъка на костите, който изпитвате в мига, когато застанете лице в лице със собствената си смърт, разяжда съзнанието ви като гангрена: той протяга пипалата си към всичко, засяга дори думите, с които говорите за него. Затова ви се налага да положите неимоверни усилия, за да ги изречете. Трябва да се борите с всички сили, за да го озарите със светлината на думите. Защото не го ли направите, ако страхът ви се превърне в безмълвен мрак, от който се мъчите да избягате и може би дори съумявате да забравите, вие сте уязвими пред бъдещите му атаки, защото така и не сте се изправили срещу победилия ви противник.

Самият Ричард Паркър ме успокои. Това е ироничното в моята история — че тъкмо този, който ме уплаши до смърт в началото, ми вдъхна спокойствие, даде ми цел, може би дори усещане за цялост.

Той ме гледаше втренчено. След известно време осъзнах какво означава погледът му. Бях израснал с това. С погледа на доволно животно, което ви съзерцава иззад решетките със същия вид, с който ние с вас бихме седели на маса в ресторанта след обилна вечеря, когато идва време за разговори и оглеждане на присъстващите. Явно Ричард Паркър се беше нахранил до насита с хиената и бе утолил докрай жаждата си с дъждовна вода. Устните му не трепваха, не се зъбеше, не ръмжеше. Просто ме съзерцаваше, наблюдаваше ме с мрачен, но не и заплашителен вид. Продължаваше да върти уши и да обръща глава. Беше съвсем… по котешки. Приличаше на пухкава, едра, дебела котка, двестакилограмов сладък домашен любимец.

От ноздрите му се разнесе звук, подобен на сумтене. Наострих уши. Звукът се повтори. Останах зашеметен. Пръхтеше ли?

Тигрите издават най-различни звуци. Сред тях има няколко вида рев и ръмжене, като най-силно е може би онова „аоррр“ с цяло гърло, което обикновено издават мъжките, а също и разгонените женски през размножителния период. Този вик се разнася надалеч и предизвиква абсолютно вцепенение, ако го чуете отблизо. Тигрите ръмжат, когато ги стреснете, във внезапен, рязък изблик на гняв, който ви кара тутакси да подскочите и да побегнете, ако не сте замръзнали на място. Когато нападат, те надават гърлен откъслечен рев, подобен на кашлица. Виенето, което използват за заплаха, също е гърлено, но, по-дълбоко. Освен това тигрите съскат и се зъбят с ръмжене, което в зависимост от предизвикалото го чувство звучи или като шумолене на опадали есенни листа, но малко по-звучно, или, когато е гневно, като бавно отваряне на гигантска врата с ръждясали панти — и в двата случая кръвта ви замръзва в жилите. Тигрите издават и други звуци. Те сумтят и стенат. Също така мъркат, макар и не толкова мелодично и монотонно, колкото дребните котки, и то само когато издишат. (Само дребните котки могат да мъркат и при вдишване, и при издишване. Това е един от характерните белези, които отличават едрите котки от дребните. Друга разлика е, че само едрите могат да ръмжат. Това е хубаво. Боя се, че популярността на домашната котка би намаляла значително, ако малките котенца ръмжаха в знак на неудоволствие.) Тигрите дори мяукат подобно на домашните котки, но по-гръмогласно и дълбоко, недотам окуражително, за да подкани човек да се наведе и да ги вземе на ръце. Освен това тигрите могат да мълчат дълго и величествено.

Аз съм израснал с всички тези звуци. Не бях чувал само пръхтене. Ако изобщо знаех за него, то е защото моят баща ми беше разказвал. Той бе чел описания на котешко пръхтене в специализираната литература. Но само веднъж го беше чувал — при едно делово посещение в зоологическата градина на Мисор, във ветеринарната лечебница, където млад тигър се лекуваше от пневмония. Това е най-тихият от всички тигърски звуци, пъшкане през носа, което изразява симпатия и дружелюбни намерения.

Ричард Паркър повтори звука, като този път извъртя глава. Изглеждаше така, сякаш иска да ми зададе въпрос.

Аз го погледнах, изпълнен със смесица от страх и учудване. Като видях, че няма непосредствена заплаха, дишането ми се успокои, сърцето ми престана да блъска в гърдите и постепенно започнах да се отпускам.

Трябваше да го дресирам. Едва сега осъзнах необходимостта от това. Въпросът не беше кой от двама ни ще оцелее, а как да оцелеем заедно. Ние бяхме в една лодка, в едно положение. Щяхме да оживеем или да умрем заедно. Той можеше да загине при злополука или да умре от глад и жажда, но би било глупаво да разчитам на това. По-вероятно беше да се случи най-лошото: просто с времето силата и издръжливостта му на животно да надвие крехкия ми човешки организъм. Само ако успеех да го дресирам, можех с хитрост да направя така, че той да умре пръв, в случай че събитията приемеха такъв тъжен обрат.