Ян Мартел - Животът на Пи

• Зелените води са по-плитки от сините.

• Внимавайте с облаци в далечината, които приличат на планини. Оглеждайте се за зеленина. В крайна сметка кракът е единственият сигурен инструмент за определяне на суша.

• Не плувайте. Това изхабява енергията ви. Освен това спасителният плавателен съд се носи по-бързо, отколкото вие можете да плувате. Да не говорим за опасностите от някои морски обитатели. Ако ви е горещо, по-добре намокрете дрехите си.

• Не уринирайте в дрехите си. Не рискувайте да получите обрив заради краткотрайно затопляне.

• Покривайте се. Стоенето на открито може да бъде по-смъртоносно от жаждата или глада.

• Ако не губите твърде много вода при прекомерно потене, организмът може да издържи до четиринадесет дни без вода. Ако изпитвате жажда, смучете копче.

• Костенурките се ловят лесно и са отлична храна. Кръвта им е полезно, хранително, безсолно питие, месото им е вкусно и засищащо, мазнината им има различни приложения, а яйцата от костенурка са истински деликатес за корабокрушенеца. Внимавайте с челюстите и ноктите.

• Не сваляйте флага на самочувствието. Бъдете обезсърчени, но не победени. Помнете: духът преди всичко. Ако имате воля да живеете, ще живеете. На добър час!

Имаше и няколко много загадъчни реда, посветени на науката и изкуството на навигацията. Научих, че хоризонтът, погледнат от метър и половина височина в ясен ден, е на четири километра далечина.

Съветът да не се пие урина беше напълно излишен. Никой, когото са наричали Писоар в детството му, не би поднесъл чаша с урина към устата си, дори ако се намира сам в спасителна лодка насред Тихия океан. А гастрономичните предписания само потвърдиха предположението ми, че англичаните не знаят значението на думата „храна“. Иначе наръчникът представляваше завладяващ памфлет за това как да се предпазим от мариноване в солена вода. Само една важна тема не беше засегната: установяване взаимоотношения на господство и подчинение с едри хищни бозайници.

Трябваше да съставя тренировъчна програма за Ричард Паркър. Трябваше да му дам да разбере, че аз съм по-силният тигър и че неговата територия се ограничава с дъното на лодката между пейката на кърмата, страничните и средната напречна пейка. Трябваше да му внуша, че горната част на брезента и носът на лодката, ограден от неутралната територия, която представляваше средната пейка, са мои и абсолютно забранени за него.

Скоро трябваше да започна да ловя риба. Нямаше да мине много време и Ричард Паркър щеше да изяде животинските трупове. В зоологическата градина възрастните лъвове и тигри ядяха средно четири-пет килограма месо на ден.

Имаше още много неща, които трябваше да свърша. Трябваше да си направя подслон. Ако Ричард Паркър прекарваше повечето време под брезента, за това имаше основателна причина. Продължителното стоене на открито, излагането на слънце, вятър, дъжд и морски пръски беше изморително, и не само за тялото, но и за ума. Та нали преди малко бях прочел, че престоят на открито бързо може да причини смърт? Трябваше да си направя някакъв навес.

Трябваше да привържа сала към лодката с второ въже, за всеки случай, ако първото се скъса или се развърже.

Трябваше да подсиля сала. Засега се държеше на водата, но беше почти необитаем. Трябваше да го направя удобен за пребиваване, докато дойде време да се пренеса за постоянно на лодката. Например трябваше да изнамеря начин да се пазя от водата. Цялата ми кожа се беше набръчкала и подула от постоянната влага. Трябваше да променя това. А и трябваше да измисля как да складирам разни неща на сала.

Трябваше да престана да се надявам, че някой кораб ще ме види и ще ме спаси. Не биваше да разчитам на чужда помощ. Оцеляването трябваше да започне от мен. От личния си опит научих, че най-голямата грешка на корабокрушенеца е да се надява твърде много и да прави твърде малко. Оцеляването започва от онова, което ви е подръка, в непосредствена близост до вас. Да се взираш в далечината със смътна надежда е равносилно на това да проспиш живота си.

Толкова неща трябваше да свърша.

Огледах празния хоризонт. Имаше безкрайно много вода. А аз бях съвсем сам. Съвсем сам.

От очите ми рукнаха горчиви сълзи. Зарових лице в скръстените си ръце и заридах. Положението ми беше явно безнадеждно.

Сам или не, изгубен или не, започнаха да ме мъчат глад и жажда. Дръпнах въжето. Усетих леко напрежение. Достатъчно беше да охлабя хватката си и въжето се изплъзваше, като разстоянието между сала и лодката се увеличаваше. Значи лодката се движеше по-бързо от сала и го теглеше след себе си. Отбелязах този факт, без да мисля за него. Мислите ми бяха заети с поведението на Ричард Паркър.