Ян Мартел - Животът на Пи

Усетих леко подръпване. Салът се завъртя. Аз вдигнах глава. Между лодката и сала вече имаше разстояние от около дванайсет метра и въжето се беше изпънало. То се обтягаше все повече, докато накрая изскочи над водата. Гледката ме изпълни със силна тревога. Бях напуснал спасителната лодка, за да се спася. Сега повече от всичко исках да се върна. Плаването със сал беше твърде несигурно. Достатъчно беше акула да прегризе въжето или някой възел да се развърже, или да ме връхлети голяма вълна — и с мен бе свършено. В сравнение със сала лодката сега ми се струваше безкрайно уютна и сигурна.

Аз предпазливо се обърнах по гръб. Седнах. Дотук приспособлението се държеше. Подпората за краката изглеждаше стабилна. Но салът беше прекалено малък. Имаше място само колкото да се седне, нищо повече. Тази играчка, този миниатюрен, микроскопичен сал можеше да свърши работа за някое езеро, но не и за Тихия океан. Аз хванах въжето и задърпах. Колкото повече се приближавах към лодката, толкова по-бавно дърпах. Когато съвсем я наближих, чух мляскането на Ричард Паркър. Продължаваше да яде.

Изминаха дълги минути в колебание.

Седях на сала. Не виждах какво друго можех да направя. Изборът ми се ограничаваше с висене на гребло над тигър или седене над акули. Много добре знаех колко опасен е Ричард Паркър. Акулите, от друга страна, още не се бяха показали като опасни. Проверих възлите, с които въжето се крепеше за лодката и за сала. Отпуснах го, докато се отдалечих от лодката на около десет метра — разстояние, което приблизително уравновесяваше страховете ми: прекалената близост до Ричард Паркър и прекалената отдалеченост от лодката. Останалото въже — към два метра — омотах около греблото, поставено като подпора за краката. Ако се наложеше, лесно можех да го отпусна.

Денят беше към края си. Заваля дъжд. През целия ден беше облачно и топло. Сега температурата спадна, а дъждът бе обилен и студен. Навсякъде около мен шумно падаха тежки капки прясна вода и се губеха в морето, като къдреха повърхността му. Отново задърпах въжето. Когато наближих носа на лодката, коленичих и се улових за върха. Набрах се на ръце и предпазливо надзърнах над планшира. Ричард Паркър не се виждаше.

Бързо бръкнах в шкафчето. Грабнах един от контейнерите за дъждовна вода, един найлонов плик с вместимост петдесет литра, одеяло и наръчника за оцеляване. С трясък затворих шкафчето. Нямах намерение да тряскам вратата — исках само да опазя ценностите си от дъжда, — но тя се изплъзна от мокрите ми пръсти. Това беше груба грешка. Освен че се показах пред Ричард Паркър, като свалих преградата между нас, аз вдигнах силен шум и привлякох вниманието му. Той стоеше приведен над хиената. Моментално обърна глава. Много животни особено се дразнят, когато ги безпокоят по време на хранене. Ричард Паркър изрева. Стисна челюсти. Върхът на опашката му щръкна като наелектризиран. Аз паднах върху сала и може би по-скоро от ужас, отколкото от вятъра и подводното течение, пред очите ми разстоянието между сала и лодката рязко се увеличи. Отпуснах въжето докрай. Очаквах Ричард Паркър да се хвърли от лодката, да прескочи разстоянието до сала и зъбите и ноктите му да се забият в мен. Не откъсвах очи от лодката. Колкото повече се взирах, толкова по-непоносимо ставаше очакването.

Той не се появи.

Когато най-сетне разпънах контейнера за събиране на дъждовна вода над главата си и пъхнах крака в найлоновия плик, вече бях мокър до кости. А одеялото се беше намокрило още при падането ми върху сала. Въпреки това се загърнах с него.

Нощта се спусна над мен. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Само равномерното подръпване на въжето ми подсказваше, че все още съм вързан за лодката. Морето, на сантиметри под мен и все пак твърде далеч, за да го видя, подхвърляше сала. Водата крадешком промушваше пръсти през пролуките и ме мокреше отдолу.

Цяла нощ валя. Аз я прекарах в ужасно безсъние. Беше шумно. Дъждът барабанеше по контейнера за събиране на вода и от всички страни, сякаш иззад мрака, се чуваше съскане, като че ли се намирах сред гнездо на ядосани змии. Променливият вятър обръщаше посоката на дъждовните капки, така че отделни части от тялото ми тъкмо започваха да изсъхват и да се затоплят и после отново подгизваха. Аз местех контейнера за дъждовна вода и след минути неприятно се изненадвах, когато посоката на вятъра отново се променяше. Опитвах се да запазя поне гърдите си топли и сухи — там бях скътал наръчника за оцеляване, — но влагата се разпростираше с безмилостно упорство. През цялата нощ треперих от студ. Непрекъснато се тревожех, че салът ще се разпадне, че възлите, които ме свързват с лодката, няма да издържат, че ще ме нападне акула. Постоянно ги проверявах пипнешком, като се мъчех да разгадая състоянието им, тъй както слепец чете Брайлово писмо.