Ян Мартел - Животът на Пи

Изядох четвърт шоколад. Разгледах един от контейнерите за събиране на дъждовна вода. Това приспособление приличаше на обърнат чадър с достатъчно широк улей и свързана с него гумена тръба.

Аз скръстих ръце и ги опрях в спасителния пояс, отпуснах глава и потънах в дълбок сън.

Спах цяла сутрин. Събудих се обзет от тревога. Изобилието от храна, вода и почивка, които бях дал на отслабения си организъм, ми вдъхнаха нови сили да живея и същевременно да осъзная колко отчаяно е положението ми. Събудих се с ясното съзнание за реалното присъствие на Ричард Паркър. На спасителната лодка имаше тигър. Трудно ми беше да повярвам, но знаех, че ми се налага. Налагаше ми се да се спася.

Хрумна ми да скоча през борда и да заплувам, но тялото ми отказваше да помръдне. Бях на стотици мили от най-близката суша, ако не и на хиляди. Не можех да преплувам такова разстояние дори със спасителен пояс. С какво ще се храня? Какво ще пия? Как ще се пазя от акулите? Как ще се топля? Как ще знам накъде да плувам? По този въпрос нямаше и следа от съмнение: да изоставя спасителната лодка беше равносилно на смърт. А да остана на борда? Той щеше да ме нападне като типична котка — безшумно. Преди да се опомня, щеше да ме захапе за тила или гръкляна и да ги пробие със зъбите си. Нямаше да мога да говоря. Кръвта ми щеше да изтече безславно, без предсмъртен монолог. Можеше да ме убие и като ме затисне с една от грамадните си лапи и ми прекърши врата.

— Аз ще умра — промърморих с треперещи устни.

Очакването на смъртта е достатъчно ужасно, но още по-лошо е продължителното очакване, когато имаш време ясно да осъзнаеш колко щастлив си бил и колко щастлив би могъл да бъдеш. Тогава с поразителна яснота разбираш колко много губиш. Мисълта за това те изпълва с потискаща тъга, несравнима с никоя кола, която лети неумолимо към теб, или вода, която ще те погълне. Чувството е наистина мъчително. Думите „татко“, „майка“, „Рави“, „Индия“, „Уинипег“ отекнаха в главата ми с неизразима горчивина.

Предавах се. И щях да се предам, ако изведнъж не чух глас някъде от дълбините на душата си. Гласът каза: „Аз няма да умра. Отказвам да умра. Ще преживея този кошмар. Ще надвия обстоятелствата, колкото и неумолими да са. Досега оцелях — като по чудо. Сега ще превърна чудото в рутина. Всеки ден ще се случват смайващи неща. Ще положа всички необходими усилия. Да, докато Бог е с мен, аз няма да умра. Амин.“

На лицето ми се изписа мрачна решителност. Макар и да прозвучи нескромно, в този момент открих, че в мен има достатъчно сила и ожесточение, за да живея. Това не е нещо очевидно, поне за мен. Някои от нас си отиват от живота с въздишка на примирение. Други се борят известно време, после губят надежда. Трети — сред които съм и аз — никога не се предават. Те се борят и борят, и борят. Ние се борим, независимо от цената, от загубите, които понасяме в битката, от това колко невероятен изглежда успехът. Борим се до самия край. Това няма нищо общо със смелостта. То е част от същността ни, неспособност да се отказваме. Може да е чисто и просто глупава жажда за живот.

В същия миг Ричард Паркър започна да ръмжи, сякаш дотогава изчакваше да стана достоен съперник. Сърцето ми се сви от страх.

— Бързо, човече, бързо — изхриптях аз. Трябваше да се организирам, да съставя план за оцеляването си. Нямах и секунда за губене. Нуждаех се от скривалище, и то веднага. Сетих се за греблото, което бях закрепил на носа. Но сега брезентът там беше повдигнат и нямаше какво да го държи изправено. А и не бях напълно сигурен, че като висях на края на гребло, наистина бях в безопасност от Ричард Паркър. Той лесно можеше да се пресегне и да ме хване. Трябваше да измисля нещо друго. Умът ми работеше трескаво.

Направих си сал. Ако си спомняте, греблата не потъваха. А аз имах и спасителни жилетки, и твърд пояс.

Със затаен дъх затворих шкафчето и бръкнах под брезента за останалите гребла, оставени под страничните пейки. Ричард Паркър забеляза движенията ми. Наблюдавах го през спасителните жилетки. Докато издърпвах всяко от греблата — можете да си представите колко внимавах, — той нервно шаваше. Но не се обърна. Аз издърпах три гребла. Четвъртото лежеше напречно на брезента. Повдигнах капака на шкафчето, за да затворя прохода към леговището на Ричард Паркър.

Имах четири плаващи гребла. Разположих ги на брезента около спасителния пояс така, че да образуват квадрат. Салът ми приличаше на игра на кръстчета и нулички с кръгче в средата за първи ход.