Ян Мартел - Животът на Пи

Погледът ми веднага падна върху това, което търсех. Дали в бутилка, метална или картонена кутия, опаковката на водата може да се разпознае безпогрешно. На тази спасителна лодка виното на живота бе поднесено в бледожълти консервени кутии, които приятно лягат на дланта. На етикета с черни букви пишеше: „Питейна вода“. Производителите бяха Ейч Пи Фудс Лед. Съдържанието беше 500 мл. Имаше доста от тези кутии, твърде много, за да се преброят на око.

С трепереща ръка посегнах и взех една. Беше прохладна на допир и тежеше. Разтръсках я. Балончетата въздух вътре глухо избълбукаха. Щях да се отърва от адската си жажда. При мисълта за това пулсът ми се ускори. Трябваше само да отворя кутията.

Сепнах се. Как да направя това?

Имаше консервена кутия — не можеше да няма и отварачка. Погледнах в шкафчето. Там имаше безброй неща. Започнах да се ровя из тях. Губех търпение. Мъчителното очакване наближаваше безплодния си завършек. Трябваше да пия веднага — иначе щях да умра. Не можех да намеря търсения инструмент. Но нямаше време за безполезно раздразнение. Трябваше да действам. Можех ли да пробия кутията с нокти? Опитах се. Не можех. Със зъби? Не си струваше дори да опитвам. Погледнах през планшира. Куките на брезента. Къси, затъпени, солидни. Аз коленичих на пейката и се наведох напред. Като държах кутията с две ръце, рязко я ударих в една от куките. Прилична вдлъбнатина. Повторих. Нова вдлъбнатина в съседство с първата. След още няколко удара успях. Появи се бисерна капчица вода. Облизах я. Обърнах кутията и заудрях отсрещния й ръб в куката, за да се получи още една дупка. Блъсках като луд. Пробих по-голяма дупка. Седнах на планшира. Поднесох кутията към лицето си. Отворих уста. Надигнах кутията.

Чувствата ми може и да са измислени, но трудно могат да бъдат описани. През пулсиращото ми пресъхнало гърло в тялото ми се вля чиста, сладка, превъзходна, кристално прозрачна вода. Тя бе течен живот. Аз пресуших златистата кутия до последната капка, като още дълго смуках през дупката, за да уловя и последната останала влага. Въздъхнах дълбоко, хвърлих кутията през борда и взех друга. Отворих я по същия начин като първата и пак така бързо пресуших съдържанието й. Втората кутия също излетя през борда и аз отворих нова. Скоро и тя изчезна в океана. Отворих още една. Изпих четири кутии — два литра от този несравним нектар — и едва тогава спрях. Може би ще си помислите, че такова бързо поглъщане на голямо количество вода след продължителна жажда е разстроило храносмилателната ми система. Нищо подобно! Никога през живота си не се бях чувствал толкова добре. Да бяхте пипнали челото ми! То беше влажно от пресни, чисти, освежителни капчици пот. Всичко у мен — чак до порите на кожата ми — ликуваше.

Бързо ме обзе усещане за блаженство. Устата ми бе мокра и гладка. Забравих болката на пресъхналото гърло. Кожата ми се отпусна. Ставите ми се движеха с по-голяма лекота. Сърцето ми затупка като весел тъпан и кръвта потече по вените ми като върволица коли на връщане от сватбено празненство, които с надути клаксони си проправяха път през града. Мускулите ми отново станаха силни и гъвкави. Главата ми се избистри. Аз наистина се връщах от смъртта към живота. И завръщането беше славно, славно беше. Казвам ви, да се напиеш с алкохол е грозно, но да се напиеш с вода е благородно и вдъхновяващо. В продължение на няколко минути аз тънех в блажено усещане за пълнота.

И изведнъж се почувствах празен. Опипах корема си. Беше твърд и хлътнал. Малко храна щеше да ми дойде добре. Масала досаи с кокосова паста — ммм! Или още по-добре — уутопем! М-мм! Поднесох ръце към устата си — идли! Само мисленото произнасяне на думата предизвика рязка болка в челюстите ми и устата ми се напълни със слюнка. Дясната ми ръка помръдна. Сякаш сама посегна и почти се докосна до вкусните сплескани топки варен ориз във въображението ми. Пръстите ми потънаха в горещата маса, от която се вдигаше пара… Оваляха една топка в сос… Поднесоха я към устата ми… Аз започнах да дъвча… Болката беше непоносима!

Погледнах в шкафчето за някаква храна. Намерих картонени кутии със стандартен порцион „Седем океана“, дошли отдалеч, от непознатия Берген, Норвегия. С него трябваше да наваксам за деветте пропуснати хранения плюс всевъзможните дребни лакомства, които майка ми бе взела със себе си. Той представляваше половинкилограмова тухла, твърда, тежка, в сребриста вакуумна опаковка, на която бяха изписани инструкции на дванадесет езика. Надписът на английски съобщаваше, че порционът се състои от осемнадесет висококалорични, хранителни бисквити, изпечени от пшеница, животинска мас и глюкоза, и че не бива да се изяждат повече от шест на двадесет и четири часа. Жалко за маста, но предвид необичайните обстоятелства вегетарианската ми същност трябваше просто да си запуши носа и да го преглътне.