Ян Мартел - Животът на Пи

Сега идваше ред на опасната част. Трябваха ми спасителните жилетки. Ръмженето на Ричард Паркър бе прераснало в гърлено боботене, от което въздухът трепереше. Хиената му отвръщаше със скимтене, пронизително пресекливо скимтене — сигурен признак, че нещо ще се случи.

Нямах избор. Трябваше да действам. Отново свалих капака на шкафчето. Спасителните жилетки бяха на една ръка разстояние. Някои опираха в Ричард Паркър. Хиената започна да вие.

Аз посегнах към най-близката спасителна жилетка. Трудно ми беше да я уловя, ръката ми трепереше неудържимо. Издърпах жилетката. Ричард Паркър като че ли не забеляза. Измъкнах още една. И още една. Имах чувството, че ще припадна от страх. Едва дишах. Ако се наложи, казах си, ще скоча през борда с тези спасителни жилетки. Измъкнах още една, последна. Имах четири.

Като придърпвах греблата едно по едно, аз ги промушвах през отворите за ръцете в жилетките — пъхах през единия, изваждах през другия, — така че да закрепя спасителните жилетки за четирите страни на сала. После ги зашнуровах от горе до долу.

Извадих от шкафчето едно от плаващите въжета. С помощта на ножа отрязах четири парчета. Здраво завързах краищата на греблата там, където се срещаха. Ех, да знаех повече техники за връзване на възли! На всеки край вързах по десет възела и пак се страхувах, че греблата могат да се развържат. Работех трескаво, като през цялото време се проклинах за глупостта си. На борда имаше тигър, а аз бях изгубил три дни и три нощи, през които можех да се спася!

Отрязах още четири парчета от плаващото въже и завързах спасителния пояс за всяка от четирите страни на квадрата. Промуших въжето на пояса през отворите в спасителните жилетки, покрай греблата, като допълнителна предпазна мярка, в случай че салът се разпадне на части.

Сега хиената виеше оглушително.

Остана ми да направя само едно. Боже, дай ми време, молех се аз. Взех останалото въже. На самия нос на лодката, близо до върха, имаше дупка. Аз промуших единия край на въжето през нея и го завързах. Сега трябваше само да вържа другия край за сала и щях да бъда спасен.

Хиената млъкна. Сърцето ми спря за миг и след това заби тройно по-бързо. Обърнах се.

— Исусе, Марийо, Мохамед и Вишну!

Пред мен се разкри гледка, която няма да забравя до края на дните си. Ричард Паркър се бе подал навън изправен в цял ръст. Беше на около петнадесет крачки от мен. О, колко огромен беше! Краят на хиената наближаваше, а заедно с него — и моят. Стоях като вцепенен, парализиран, омагьосан от това, което ставаше пред мен. Кратките ми наблюдения на взаимоотношенията между диви животни на свобода в спасителна лодка ме караха да очаквам суматоха и шумен протест, когато се стигне до кръвопролитие. Но всичко стана съвсем безшумно. Хиената умря без вой и скимтене, а Ричард Паркър я уби, без да издаде и звук. Огненочерният хищник изскочи изпод брезента и се нахвърли върху хиената. Тя се бе облегнала на пейката на кърмата, точно зад останките от зебрата, и стоеше неподвижно, като хипнотизирана. Дори не понечи да се отбранява. Вместо това се сви на пода и вдигна предна лапа в безполезен жест на защита. Погледът в очите й изразяваше ужас. Масивната раирана лапа се стовари върху туловището й. Ричард Паркър стисна с челюсти врата на хиената. Изцъклените й очи се разшириха. Чух органично изпращяване, когато гръбнакът се прекърши. Хиената се разтресе. Погледът й стана празен. Свърши се.

Ричард Паркър я пусна и изрева. Но някак тихо, вглъбено и с нежелание. Той дишаше тежко, с изплезен език.

Облиза се. Разтърси глава. Подуши мъртвата хиена. Погледна нагоре и подуши въздуха. Опря предни лапи в пейката и се надигна. Задните му крака бяха широко разкрачени. Люлеенето на лодката, макар и леко, явно не му се нравеше. Той погледна над планшира в безкрайната вода. Нададе нисък, злостен вой. Отново подуши въздуха. Бавно обърна глава. Завъртя я — още, още, — докато погледът му се спря върху мен.

Иска ми се да опиша какво стана после — не какво видях, с което може би бих се справил, а какво почувствах. Мястото, от което наблюдавах Ричард Паркър, ми даваше възможност да го видя в цялото му великолепие: откъм гърба, полуизправен, обърнал глава. Позата му изглеждаше някак преднамерена, като осъзнато, дори търсено внушение в произведение на изящното изкуство. И какво изящество, каква внушителност! Той беше мощен, но същевременно пъргав и грациозен. Беше невероятно мускулест, но хълбоците му бяха стройни, а лъскавата козина висеше свободно върху скелета. Тялото му, ярко ръждивооранжево, набраздено от черни вертикални ивици, притежаваше несравнима красота, съчетана хармонично, като по вкуса на моделиер, с чисто бели гърди и корем и черни пръстени по дългата опашка. Главата му бе голяма и кръгла, украсена с великолепни бакенбарди, стилна козя брадичка и най-изящните мустаци в котешкия свят, гъсти, дълги и бели. Отгоре стърчаха малки изразителни уши със съвършена заоблена форма. Муцуната му имаше цвят на морков, носът беше широк, с розов връх и раздути ноздри. Край него черни вълнообразни линии образуваха екстравагантни, но ненатрапчиви шарки: те не привличаха вниманието така, както единствената част от муцуната, незасегната от тях — горната част на носа, яркорижа и гладка, която лъщеше с почти ослепителен блясък. Белите петна над очите, по страните и около устата приличаха на довършителни акценти, нанесени с лекота, достойна за танцьор на катхакали. В резултат на това муцуната на тигъра напомняше крила на пеперуда, в нея имаше нещо древно и китайско. Но когато кехлибарените му очи се спряха на моите, погледът в тях беше напрегнат, хладен и неумолим, без следа от небрежност или симпатия, изразяваше самообладание, готово всеки момент да премине в гняв. Ушите му трепнаха и се завъртяха. Горната му устна се повдигна и се отпусна. Жълтите кучешки зъби, които се оголиха за кратко, бяха дълги колкото най-дългия пръст на ръката ми.