Ян Мартел - Животът на Пи

Всички косми по тялото ми настръхнаха, обезумели от страх.

Точно в този миг се появи мишката. На страничната пейка незнайно откъде изникна малка кафява мишка и уплашено се заозърта. Ричард Паркър изглеждаше не по-малко стъписан от мен. Мишката скочи на брезента и се втурна към мен. Като видях това, от страх и изненада краката ми се огънаха и аз направо паднах в шкафчето. За мое учудване животното мина през частите на импровизирания сал, скочи върху мен и се изкатери на върха на главата ми. Аз почувствах как забива малките си нокти в скалпа ми в отчаян опит да се спаси.

Ричард Паркър следеше с поглед мишката. Сега очите му се взираха в главата ми.

Тялото му плавно се обърна, за да продължи движението на главата, предните му лапи се наместиха на страничната пейка. Тигърът скочи на дъното на лодката с поразителна лекота. Виждах горната част на главата му, гърба и дългата завита опашка. Ушите му бяха прилепнали плътно към главата. С три крачки стигна до средата на лодката. Без усилие се надигна и постави предните си лапи върху прегънатия край на брезента.

Беше най-много на десет крачки от мен. Главата, гърдите, лапите му — огромни, огромни! Зъбите — наредени като войска в устата му. Той се готвеше да скочи върху брезента. Смъртта ми беше неизбежна.

Но непривичната мекота на брезента го обезпокои. Тигърът колебливо натисна с лапи. Огледа се тревожно — не му допадаше и перспективата да се озове на такова силно осветено и открито място. А люлеенето на лодката също го караше да се чувства неудобно. За кратко Ричард Паркър се поколеба.

Аз грабнах мишката и я хвърлих към него. Гледката на летящия гризач още е пред очите ми — с разперени лапи и щръкнала опашка, тъничък продълговат скротум и миниатюрен анус. Ричард Паркър само зина и мишката с писък потъна в устата му като бейзболна топка в ръкавицата на кечъра. Голата миша опашчица изчезна между зъбите му като засмукана спагета.

Подаръкът ми като че ли го задоволи. Той отстъпи и се прибра под брезента. Краката ми тутакси възвърнаха силата си. Аз скочих и отново вдигнах вратата на шкафчето, за да затворя откритото пространство между пейката и брезента.

Дочух сумтене и шум от влачене на тяло. От движението лодката леко се заклати. След малко се чу мляскане. Надникнах под брезента. Тигърът стоеше в средата на лодката. Ядеше хиената лакомо, на големи хапки. Едва ли щях да имам друга възможност. Аз посегнах и издърпах останалите спасителни жилетки — общо шест, — както и последното гребло. С тях салът щеше да стане по-здрав. Мимоходом долових миризма. Не беше острият мирис на котешка урина. Приличаше на повърнато. На дъното на лодката имаше петно. Сигурно Ричард Паркър бе повръщал. Значи наистина го мъчеше морска болест.

Завързах края на дългото въже за сала. Сега спасителната лодка и салът бяха съединени. След това прикачих по една спасителна жилетка от двете страни на сала, откъм дъното. Друга привързах към спасителния пояс, за да закрие дупката в средата и да служи за седалка. Последното гребло пригодих за подпора за краката, като го закрепих от едната страна на сала на около половин метър разстояние от пояса и вързах за него последната спасителна жилетка. Докато работех, пръстите ми трепереха, дишах напрегнато и припряно. Проверявах всички възли по няколко пъти.

Огледах морето. Само големи плавни вълни. Без пяна. Вятърът беше слаб и постоянен. Погледнах надолу. Имаше риби: едри риби с издадени чела и много дълги гръбначни перки — дорадос — и по-малки, стройни и дълги, които ми бяха неизвестни, и още по-дребни. Имаше и акули.

Свалих сала от лодката във водата. Ако по някаква причина не се задържеше на повърхността, с мен беше свършено. Той изящно легна на водата. Всъщност спасителните жилетки плаваха така, че дърпаха греблата и пояса нагоре. Но сърцето ми потъна в петите. Веднага щом салът падна във водата, всички риби се пръснаха, с изключение на акулите. Те останаха. Бяха три или четири. Едната направо се пъхна под сала. Ричард Паркър изръмжа.

Почувствах се като пленник, който пиратите се готвеха да хвърлят в морето.

Придърпах сала към лодката, доколкото стърчащите краища на греблата позволяваха. Протегнах се и опрях ръце в спасителния пояс. През „пролуките“ в дъното на сала — по-правилно би било да ги нарека зеещи дупки — се виждаха бездънните води на океана. Отново чух Ричард Паркър да ръмжи. Хвърлих се по корем върху сала. Останах да лежа така, без да смея да помръдна. Очаквах всеки момент салът да се преобърне. Или някоя акула да промуши нос между спасителните жилетки и греблата и да ме захапе. Нищо такова не се случи. Салът натежа, легна плътно на водата и се заклати, краищата на греблата потънаха под повърхността, но конструкцията тромаво заплава. Акулите се приближиха, но не посмяха да ме докоснат.