Ян Мартел - Животът на Пи

Но най-силното животно не се държеше като най-силно животно, затова хиената си беше позволила някои волности. Пасивното поведение на Ричард Паркър в продължение на три дълги дни се нуждаеше от обяснение. Аз можех да го обясня само по два начина: седиране и морска болест. Баща ми редовно упояваше животните за намаляване на стреса. Възможно ли беше да е упоил Ричард Паркър непосредствено преди потъването на кораба? Дали шокът от корабокрушението — шумът, падането в морето, усилието да доплува до лодката — не бе засилил действието на упойващото вещество? Дали Ричард Паркър не страдаше от морска болест? Това бяха единствените възможни обяснения, които ми идваха наум.

Скоро загубих интерес към този въпрос. Единствено водата ме вълнуваше.

Аз тръгнах на оглед из спасителната лодка.

Тя беше точно метър дълбока, два метра и половина широка и осем метра дълга. Знам го, защото така пишеше с черни букви на една от страничните седалки. Освен това се съобщаваше, че вместимостта на спасителната лодка е максимум тридесет и двама души. Щеше да е весело, ако бяхме толкова, нали? Само че ние бяхме трима и лодката ми се струваше ужасно претъпкана. Тя имаше симетрична форма, със заоблени, почти еднакви краища. Кърмата се познаваше по това, че имаше малък рул, наподобяващ задно съответствие на кила, докато особеното на носа — освен мен — беше удължението с най-тъжната, най-безличната форма в историята на корабостроенето. Алуминиевият корпус бе скрепен с нитове и боядисан в бяло.

Така изглеждаше спасителната лодка отвън. Вътре не беше толкова просторна, колкото би могло да се очаква, заради страничните пейки и баласта. Страничните пейки бяха разположени по цялата дължина на лодката и се срещаха при носа и кърмата, като образуваха крайните пейки, приблизително триъгълни по форма. Всички те представляваха горната повърхност на запечатаните баластни резервоари. Страничните пейки бяха петдесет сантиметра широки, а крайните — малко повече от метър в дълбочина, в резултат на това откритото пространство на спасителната лодка беше шест метра дълго и метър и половина широко. Получаваше се, че Ричард Паркър разполага с територия от девет квадратни метра. Това пространство се разделяше от три напречни пейки, една, от които бе счупена от зебрата. Тези пейки бяха шестдесет сантиметра широки и поставени на равни разстояния една от друга. Издигаха се на шестдесет сантиметра от дъното на лодката — височината, с която Ричард Паркър разполагаше, преди да си удари главата в тавана, така да се каже, в случай че се намираше отдолу. Под брезента той имаше още трийсет сантиметра — разстоянието между планшира, на който беше опънат, и пейките, общо деветдесет сантиметра, достатъчно, за да стои изправен. Подът, направен от тесни ошлайфани дъски, беше равен и вертикалните страни на баластните резервоари образуваха прав ъгъл с него. Затова беше странно, че лодката имаше заоблени краища и страни, защото отвътре бе правоъгълна.

Изглежда, оранжевото — този приятен индуистки цвят — е цветът на спасението, защото цялата лодка отвътре, а също брезентът, спасителните жилетки, поясът, греблата и почти всички други предмети на борда бяха оранжеви. Дори пластмасовите свирки без топченца вътре бяха оранжеви.

Думите „Цимцум“ и „Панама“ бяха изписани от двете страни на носа с едър печатен шрифт на латиница.

Брезентът беше дебел, импрегниран и груб при продължителен допир с кожата. Беше отметнат така, че откриваше пространството точно до средната напречна пейка. Едната напречна пейка оставаше скрита под брезента, в бърлогата на Ричард Паркър, средната пейка се намираше непосредствено под ръба, на открито, а третата лежеше счупена под мъртвата зебра.

Имаше шест прореза за гребла, — образни вдлъбнатини в планшира, предназначени да ги задържат на място, и само пет гребла, тъй като бях загубил едното, докато се опитвах да пропъдя Ричард Паркър. Три от тях бяха оставени на едната странична пейка, едно — на отсрещната, а последното ми служеше за спасителен стълб на носа. Съмнявах се в ползата от тези гребла като средства за придвижване. Спасителната лодка не беше маневрена. Беше тежка, тромава като конструкция, предназначена за бавно плаване, не за навигация, макар че може би ако бяхме тридесет и двама души, за да се редуваме, сигурно щяхме да напредваме забележимо.

Тези подробности, както и много други, не ми направиха впечатление веднага. Започнах да ги забелязвам с времето по силата на необходимостта. Случваше се да мисля, че съм изпаднал в най-отчайващото възможно положение, когато някоя дреболия, някой детайл изникваше в полезрението ми и ми се откриваше в съвсем нова светлина. Той преставаше да бъде предишната дреболия и се превръщаше в най-важното нещо на света, което щеше да спаси живота ми. Това се повтаряше отново и отново. Колко вярно е, че необходимостта е майка на изобретателността, колко вярно!