Ян Мартел - Животът на Пи

Точно между стъпалата си, под пейката, зърнах главата на Ричард Паркър. Беше гигантска. За замъглените ми сетива тя бе с размерите на планетата Юпитер. Лапите му приличаха на томове от енциклопедия „Британика“.

Добрах се до носа на лодката и се свлякох.

Прекарах нощта в състояние на делириум. Мисля, че спах на пресекулки, като постоянно се будех след сънища с тигър.

Ричард Паркър беше наречен така в резултат на чиновническа грешка. Една пантера вилнееше в област Кулна в Бангладеш, точно до Сандарбан. Неотдавна бе отвлякла малко момиченце. Единственото, което намериха, беше малка ръчичка с татуировка, изрисувана с къна върху дланта, и няколко пластмасови гривни. Детето бе седмата жертва на хищника за два месеца. А животното ставаше все по-дръзко. Предишната му жертва беше мъж, нападнат на нивата си посред бял ден. Пантерата го завлякла в гората, където изгризала голяма част от главата му, оглозгала десния му крак и изяла всичките му вътрешности. Намерили тялото му да виси между клоните на едно дърво. Същата нощ селяните сложили пост наблизо с надеждата да причакат пантерата и да я убият, но тя така и не се появила.

Министерството на горите наело професионален ловец. Той си направил малка скришна платформа на дърво край реката, където станали две от нападенията. На брега побил кол и вързал за него една коза. Ловецът чакал няколко нощи. Мислел, че пантерата ще е стар мъжкар с изтъркани зъби, неспособен да улови друго, освен човек. Но една нощ на брега излязъл млад тигър. Женски, с малко тигърче. Козата изблеяла. Странно, но бебето, което изглеждало на не повече от три месеца, не й обърнало внимание. То изтичало до водата и започнало жадно да пие. Майка му го последвала. От глада и жаждата второто е по-неотложно. Едва след като утолила жаждата си, тигрицата тръгнала към козата, за да задоволи и глада си. Ловецът носел със себе си две пушки: едната с истински патрони, другата с паралитични стрели. Това животно не било хищникът, нападнал хората, но в такава близост до човешко селище то представлявало заплаха за жителите му, особено след като имало и малко тигърче. Той взел пушката с парализиращите стрели. Стрелял точно когато тигрицата се нахвърлила върху козата. Тя отстъпила, изревала и избягала. Но стрелите не приспиват полека: те събарят като бутилка силен алкохол. Внезапна проява на активност от страна на животното ги кара да действат още по-бързо. Ловецът извикал помощниците си по радиото. Намерили тигрицата на около двеста метра от реката. Тя била още в съзнание. Задните й крака не се движели и животното се мъчело да запази равновесие с предните. Когато хората се приближили, тигрицата се опитала да избяга, но не успяла. Обърнала се към тях и вдигнала лапа с намерението да ги нарани. Така само загубила равновесие. Паднала на земята и така зоологическата градина на Пондичери се сдобила с два тигъра. Малкото било намерено в храстите наблизо да мяуче от страх. Ловецът, чието име било Ричард Паркър, го взел с голи ръце и като си спомнил как се втурнало към водата да пие, го кръстил Жаден. Но чиновникът на гарата в Хаура явно бил колкото прилежен, толкова и разсеян. Във всички документи, които получихме за тигърчето, черно на бяло пишеше, че името му е Ричард Паркър, уловено от човек със собствено име Жаден и фамилно име Няма. Баща ми добре се посмя, а тигърчето си остана Ричард Паркър.

Така и не разбрах дали ловецът Жаден Няма е успял да улови пантерата.

На сутринта не можех да помръдна. От умората бях залепнал за брезента. Дори мисленето ме съсипваше. Наложих си да разсъждавам трезво. Постепенно, бавно, като керван камили през пустинята, някои мисли започнаха да се свързват в нишка.

Денят беше същият като вчерашния — топъл и мрачен, с надвиснали облаци и лек бриз. Това бе първата мисъл. Лодката плавно се люлееше — още една.

За пръв път се замислих за прехраната си. От три дни насам не бях слагал в уста нито капка вода и нито залък, а не бях и мигвал. Това очевидно обяснение за общата ми отпадналост ме успокои донякъде.

Ричард Паркър все още беше на борда. Всъщност той се намираше точно под мен. Невероятно е, че подобен факт се нуждаеше от потвърждение, но едва след дълъг размисъл, след като подходих от различни ъгли и гледни точки, аз заключих, че това не е сън, нито илюзия, нито откъслечен спомен, нито приумица, нито каквато и да било друга неистина, а сигурен, достоверен факт, установен от мен в състояние на слабост и силна превъзбуда. Щях да се уверя в истинността му веднага щом се почувствам достатъчно добре, за да огледам лодката.