Ян Мартел - Животът на Пи

При всеки удар животните подскачаха и се оглеждаха тревожно, но това не ги отвлече от основното им занимание да реват едно срещу друго. Бях убеден, че крясъците ще прераснат във физическа разправа. Вместо това след няколко минути те секнаха. Портокалка се обърна с пуфтене и мляскане, а хиената наведе глава и се оттегли зад разкъсаното тяло на зебрата. Като не намериха нищо, акулите спряха да удрят по лодката и постепенно изчезнаха. Накрая се възцари тишина.

Във въздуха се носеше отвратителна задушлива смрад, животинска смесица от мирис на ръжда и изпражнения. Навсякъде имаше кръв, която засъхваше и се превръщаше в плътна червена кора. Наоколо бръмчеше самотна муха — звук, който в съзнанието ми предвещаваше безумие. Никакъв кораб, нищо не се бе появило на хоризонта през този ден, а ето че денят свършваше. Когато слънцето се плъзна под хоризонта, умряха не само денят и бедната зебра, но и семейството ми. След втория залез отчаянието отстъпи място на болката и скръбта. Те бяха мъртви, не можех повече да го отричам. Колко мъчително е да признаеш подобно нещо в душата си! Да загубиш брат означава да загубиш човек, с когото би трябвало заедно да остарееш, който би могъл да ти доведе снаха и племенници — хора, които да населят дървото на живота ти и да създадат нови разклонения. Да загубиш баща означава да се простиш с онзи, от чиито напътствия и помощ се нуждаеш, на когото се крепиш, тъй както клоните се крепят на дървесния ствол. Да загубиш майка — е, това е като да останеш без слънце над главата си. Като да загубиш… Съжалявам, по-добре да спра дотук. Аз легнах на брезента и цяла нощ плаках и скърбих, заровил лице в ръцете си. Хиената прекара по-голямата част от нощта в ядене.

Денят изгря влажен и мрачен, с топъл вятър и небе, покрито с плътно одеяло от сиви облаци, които приличаха на завалян мръсен памук. Морето не се беше променило. То подмяташе лодката нагоре-надолу в монотонен ритъм.

Зебрата беше още жива. Не можех да повярвам. Имаше половинметрова дупка в тялото си, фистула като прясно изригнал вулкан, разпилени полуизядени вътрешности, които блестяха лъскави или матови на светлината, но в най-важните органи, макар и слабо, продължаваше да тупти живот. Движенията й се ограничаваха с тремор в задния крак и периодично примигване. Бях ужасен. Нямах представа, че живо същество би могло да понесе такива страдания и да продължи да живее.

Хиената беше напрегната. Не се готвеше за почивка, въпреки че денят бе започнал. Може би това се дължеше на преяждането: коремът й силно се издуваше. Портокалка също беше в опасно настроение. Тя шаваше нервно и се зъбеше.

Аз останах на мястото си, свит на кълбо до носа. Бях слаб телом и духом. Боях се, че ако опитам да запазя равновесие на греблото, ще падна във водата.

Към обяд зебрата издъхна. Изцъкли очи, напълно равнодушна към периодичните нападения на хиената.

Насилието избухна следобед. Напрежението бе нараснало нетърпимо. Хиената скимтеше. Портокалка сумтеше и шумно мляскаше. Изведнъж жалните им гласове се извиха до оглушителни висоти. Хиената прескочи останките от зебрата и се нахвърли върху орангутана.

Мисля, че обясних колко опасна е хиената. Това беше толкова ясно за мен, че отписах Портокалка още преди да е успяла да реагира. Но я подцених. Подцених решителността й.

Тя удари хищника по главата. Беше поразително. Сърцето ми се изпълни с любов, възхищение и страх. Споменах ли ви, че някога Портокалка е била домашен любимец, коравосърдечно изоставен от индонезийските си собственици? Нейната история е подобна на всички истории на неподходящи домашни любимци. Обикновено става така: животното се купува, когато е малко и сладко. Собствениците му го намират за много забавно. После пораства на размери и на апетит. Оказва се, че е неподатливо на домашно възпитание. Голямата му сила го прави трудно за удържане. Един ден прислужницата издърпва чаршафа от клетката му, защото е решила да го изпере, или детето на шега грабва парче храна от ръцете му — и заради нещо видимо дребно животното се озъбва гневно и подплашва семейството. Още на другия ден домашният любимец се озовава на задната седалка на семейния джип в компанията на човешките си братя и сестри. Джипът влиза в джунглата. Всички в колата се съгласяват, че това е непознато и чудно място. Стигат някоя полянка. Оглеждат я набързо. Изведнъж джипът забръмчава, колелата му хвърлят пръст и животното вижда как всички познати и любими същества го гледат през задното стъкло, докато джипът се отдалечава. Домашният любимец е изоставен. Не разбира. Той е също толкова подготвен за живота в джунглата, колкото и човешките му събратя. Чака ги да се върнат, като се мъчи да овладее паниката, която го обзема. Те не се връщат. Слънцето залязва. Животното бързо изпада в депресия и се отказва от живота. След няколко дни умира от глад и излагане на опасности. Или бива разкъсано от кучета.