Ян Мартел - Животът на Пи

Отново се загледах в хоризонта, изпълнен с надежда.

Освен морската болест имаше и друго, което ми направи впечатление в Портокалка: тя не беше пострадала. Седеше с гръб към хиената, сякаш се чувстваше в безопасност. Екосистемата на тази лодка определено беше странна. Тъй като не съществуваха природни условия, в които петниста хиена и орангутан биха могли да се срещнат, тъй като първите не живееха в Борнео, а в Африка нямаше от вторите, никой не знаеше какви взаимоотношения биха могли да възникнат между тях. Но все пак ми се струваше много невероятно, ако не и напълно невъзможно, че тези плодоядни, които живеят по дърветата, и хищниците от саваната ще си разделят територията така радикално, че изобщо няма да си обръщат внимание. Със сигурност хиената би следвало да надуши в орангутана плячка, макар и необичайна на вид, която после щеше да запомни заради огромните топки косми, но несъмнено по-добра на вкус от ауспух и доста опасна, ако се намира в близост до дървета. А орангутанът със сигурност щеше да надуши в хиената хищник, от който би трябвало да се пази, ако му хрумне да вдигне от земята случайно изпуснато парче плод. Но природата винаги крие изненади. Може би и тук нещата стояха другояче. Ако кози могат да съжителстват дружелюбно с носорози, защо не и орангутани с хиени? Това би било голяма атракция в зоологическата градина. Трябваше да се сложи табела. Вече си представях надписа: „Уважаеми посетители, не се бойте за орангутаните! Те са по дърветата, защото живеят на тях, а не защото се страхуват от петнистите хиени. Елате по обяд или при залез-слънце, когато ожадняват, и ще видите как слизат от дърветата и се разхождат по земята, без хиените да ги нападат.“ Баща ми щеше да бъде заинтригуван.

По някое време следобед видях първия представител на онзи вид, който впоследствие щеше да стане мой скъп и доверен приятел. Чух трополене и стържене по корпуса на лодката. След няколко секунди се появи голяма морска костенурка: тя мина така близо край лодката, че можех да се наведа и да я хвана. Плавниците й мърдаха лениво, а главата й стърчеше над водата. Изглеждаше странно грозна в грапавата си жълто-кафява коруба, дълга около метър, с полепнали по нея водорасли и тъмнозелена глава, заострена отпред, без устни, с две големи дупки за ноздри и черни очи, които ме гледаха втренчено. Погледът й беше презрителен и суров като на сприхав старец, който постоянно се оплаква. Най-странното нещо в животното беше самото то. Изглеждаше някак неуместно във водата, с толкова необичайна форма в сравнение с източеното хлъзгаво тяло на рибата. И все пак беше съвсем на мястото си — неуместният тук бях аз. То се задържа край лодката няколко минути.

Аз му прошепнах:

— Върви при някой кораб и кажи, че съм тук. Върви, върви.

Костенурката се обърна и потъна в дълбините, като задните плавници оттласкваха водата на равномерни махове.

Облаците, скупчени там, откъдето трябваше да се появят спасителните кораби, както и отминаващият ден, постепенно пропъдиха усмивката от лицето ми. Безсмислено е да твърдя, че тази или онази нощ е била най-лошата в живота ми. Има толкова ужасни нощи, от които да избирам, че не бих могъл да определя шампиона сред тях. И все пак тази втора нощ в морето е останала в паметта ми като нощ на нетърпимо страдание, различно от смразяващата тревога през първата, защото това страдание беше по-традиционно по характер — срив, който се изразяваше в плач, скръб и душевна болка — и не приличаше на по-късните ми състояния, в които вече имах сили да осъзная докрай какво чувствам. И тази ужасна нощ започна с ужасна вечер.

Забелязах акули край лодката. Слънцето започваше да дърпа завесите на деня. Това беше кротка експлозия в оранжево и червено, велика цветна симфония, ярка картина със свръхестествени размери, наистина великолепен тихоокеански залез, предназначен — уви — само за мен. Акулите бяха макос — бързи хищници с остри носове, с дълги смъртоносни зъби, които стърчаха от устите им. На дължина достигаха около два метра, а една от тях бе още по-дълга. Аз ги наблюдавах с тревога. Най-голямата бързо се приближи към лодката, сякаш се готвеше да нападне, като перката на гърба й стърчеше няколко сантиметра над водата, но точно преди да стигне до нас, потъна и се плъзна под повърхността със страховита грация. Пак се появи, този път не толкова близо, после изчезна. Другите акули останаха по-дълго, като плуваха край лодката на различна дълбочина, някои съвсем видими под повърхността, на една ръка разстояние, други по-надълбоко. Имаше и други риби, едри и дребни, цветни, с различни форми. Може би щях да ги разгледам по-добре, ако вниманието ми не бе привлечено от друго: главата на Портокалка се показа над брезента.