Ян Мартел - Животът на Пи

Всъщност вкусът на хиената е толкова неизбирателен и непретенциозен, че направо заслужава възхищение. Тя може да пие вода дори ако друго животно е уринирало в нея. Намерила е и оригинално приложение за собствената си урина: в горещо и сухо време облекчава мехура си на земята и после забърква с лапи разхлаждаща кална баня. Хиените с удоволствие похапват изпражнения на тревопасни животни. На въпроса какво не ядат все още не е намерен отговор. Те изяждат себеподобните си (онези, чиито уши или носове са хапнали като ордьовър), след като последните издъхнат, като преди това има период на отвращение, който трае приблизително един ден. Хиените нападат дори автомобили — фаровете, тръбата на ауспуха, страничните огледала. Ограничава ги не стомашният им сок, а силата на челюстите, която е забележителна.

Ето какво животно обикаляше в кръг пред мен. Животно, при вида, на което кръвта ми се смразяваше.

Всичко завърши по типичния за една хиена начин. Тя се спря на кърмата и започна да издава гърлени стонове, прекъсвани от тежко дишане. Аз се плъзнах надолу по греблото, докато само пръстите на стъпалата ми опираха в лодката. Животното кашляше и хъркаше. Изведнъж повърна.

Зад зебрата се образува локва. Хиената скочи в нея. Остана там, като трепереше, скимтеше и се въртеше: това бяха ясни прояви на нетърпимо животинско страдание. До края на деня не помръдна от мястото си. Понякога зебрата се обаждаше, разтревожена от присъствието на хищника зад гърба си, но през повечето време лежеше в безнадеждно и мрачно мълчание.

Слънцето се изкатери в небето, стигна зенита и започна да се спуска. Аз прекарах целия ден качен на греблото, като помръдвах само колкото да пазя равновесие. Цялото ми същество се беше вторачило в онази точка на хоризонта, от която щеше да дойде спасението ми. Бях в състояние на напрегнато, вцепенено отегчение. В паметта ми тези първи часове се асоциират с един звук — не такъв, какъвто бихте предположили, не вой на хиена или съскане на вълни, а бръмчене на мухи. В спасителната лодка имаше и мухи. Те изскочиха отнякъде и се разлетяха, като описваха мързеливи сиви орбити, а когато се доближаваха една до друга, се спускаха спираловидно с шеметна бързина и звучно жужене. Някои дори се осмеляваха да идват чак при мен. Кръжаха наоколо като пърпорещи едновитлови самолети, после се устремяваха обратно. Дали живееха в лодката или бяха дошли с някое от животните — най-вероятно хиената, — не знам. Но откъдето и да се бяха взели, не издържаха дълго: след два дни всички изчезнаха. Хиената, легнала зад зебрата, улови и изяде доста от тях. Другите вероятно бяха отнесени от морския вятър. Може би някои имаха късмета да стигнат до края на жизнения си път и да умрат от старост.

С наближаването на вечерта тревогата ми нарасна. В края на деня всичко ме плашеше. В тъмното трудно биха ме забелязали от кораб. Нощем хиената можеше отново да се активизира, Портокалка — също.

Падна мрак. Нямаше луна. Облаците скриваха звездите. Очертанията станаха трудно различими. Всичко изчезна — морето, лодката, собственото ми тяло. Морето беше тихо и духаше слаб вятър, така че дори нямаше звуци, в които да се заслушам. Сякаш се носех в чиста, абстрактна тъмнина. Продължавах да се взирам натам, където според мен беше хоризонтът, наострил уши за всякакви животински звуци. Не си представях, че ще преживея нощта.

По някое време хиената започна да вие, а зебрата — да мучи и да скимти, разнесе се и странно почукване. Разтреперих се от страх и — няма какво да крия — се изпуснах в гащите. Но всички тези звуци долитаха от другия край на лодката. Не усещах никакво люлеене, което да говори за раздвижване. Страховитият хищник явно беше далеч от мен. Някъде наблизо в тъмното започнах да долавям шумни въздишки, стенания и сумтене, както и различни видове мляскане. Мисълта, че Портокалка се е размърдала, ми идваше в повече, затова я пропъдих. Просто не й обърнах внимание. Под мен също се чу шум — от водата, внезапно пляскане и бълбукане, което трая секунди. И там се водеше битка на живот и смърт.

Нощта се изниза бавно, минута по минута.

Замръзвах. Отбелязах го разсеяно, сякаш не ме засягаше. Съмна се. Стана бързо и някак незабележимо. Едно ъгълче в небето се обагри в различни цветове. Въздухът започна да се изпълва със светлина. Спокойното море се разгърна пред мен като огромна книга. Все още ухаеше на нощ. Внезапно настана ден.