Ян Мартел - Животът на Пи

Надявах се хиената да легне под брезента. Останах разочарован. Тя почти веднага прескочи зебрата и отново се озова на пейката на кърмата. Там се повъртя малко, като скимтеше и видимо се колебаеше. Зачудих се какво ли ще направи. Отговорът дойде бързо: хиената сведе глава и започна да кръжи около зебрата, като минаваше по пейката на кърмата, страничните пейки и другата, перпендикулярна на тях, непосредствено до ръба на брезента. Описа един кръг, втори, трети, четвърти, пети и така нататък, докато загубих броя им. И през цялото време, докато обикаляше, виеше пронизително. Аз отново замръзнах на място. Бях се вкаменил от страх и можех само да наблюдавам. Животното поддържаше добра скорост, а и не беше дребно: възрастен мъжкар, на вид към шестдесет и пет килограма. От трополенето на краката му по пейките цялата лодка се тресеше, а ноктите му звучно скърцаха по повърхността. Всеки път, когато идваше откъм кърмата, аз настръхвах. Доста страшна гледка беше — хищникът тичаше към мен и аз се ужасявах от мисълта, че може да продължи напред по права линия. Ясно бе, че Портокалка, където и да се намираше, не можеше да бъде сериозен противник. А подгънатият ръб на брезента и навитата на руло мрежа бяха още по-жалки препятствия. Без никакво усилие хиената можеше за нула време да се озове на носа точно в краката ми.

Засега като че нямаше такова намерение: всеки път, щом тръгнеше от кърмата, завиваше по срещуположната пейка и аз виждах как гърбът й бързо минава покрай ръба на брезента. Въпреки това при сегашните обстоятелства поведението на хиената бе напълно непредсказуемо и тя можеше изведнъж да реши да ме нападне.

След още няколко обиколки животното спря на кърмата и приклекна, като гледаше някъде надолу, под брезента. После вдигна очи и ги спря върху мен. Погледът му бе типичен за хиените — безизразен и открит, с видимо любопитство, но неразгадаем, що се отнася до намеренията на животното, с увиснала челюст, наострени големи уши, блеснали черни очи; аз обаче ясно виждах напрежението, което се долавяше във всяка фибра на тялото, тревога, която караше хиената да тръпне като в треска. Приготвих се да посрещна гибелта си. Размина се. Хиената отново тръгна в кръг.

Когато едно животно реши да прави нещо, то може да го прави много дълго. Цяла сутрин хиената обикаляше и виеше. От време на време спираше за кратко на кърмата, но иначе всяка следваща обиколка беше като предишната, без никакви промени в движението, скоростта, силата или интензивността на виенето, в посоката, неизменно обратна на часовниковата стрелка. Воят й беше дрезгав и натрапчив до крайност. Постепенно ми стана толкова досадно и изморително да я гледам, че извърнах глава, като се опитах да я следя с крайчеца на окото си. Дори зебрата, която отначало сумтеше при всяко минаване на хиената покрай главата й, изпадна в ступор.

И въпреки това сърцето ми подскачаше винаги, щом хищникът спреше на кърмата. И колкото и да се опитвах да насоча вниманието си към хоризонта, откъдето чаках да дойде спасението, погледът ми неотлъчно се връщаше към опасното животно.

Аз нямам предразсъдъци към никой представител на животинския свят, но все пак е неоспорим факт, че природата не е дала хубост на петнистата хиена. Тя е безнадеждно грозна. Дебелият врат и високите рамене, които се спускат стръмно към задната част на тялото, изглеждат така, сякаш са произлезли от неудачен прототип на жираф, а проскубаната твърда козина като че ли е съшита от кръпки, останали след сътворението. Цветът й е безвкусна смесица от светлокафяво, черно, жълто, сиво, като петната нямат нищо общо с изисканата суетност на леопардовите кръгове, те приличат по-скоро на симптоми на кожна болест — злокачествена форма на краста. Главата й е широка и твърде масивна, с високо чело като на мечка, която обаче страда от оплешивяване, със смешни мишеподобни уши, големи и кръгли, когато не са разкъсани при битка. Устата е вечно отворена, сякаш хиената диша с мъка. Ноздрите й са прекадено големи. Опашката е провиснала и неподвижна. Походката — тромава. Всички елементи, сглобени заедно, я оприличават на куче, но такова, каквото никой не би искал в къщата си.

Аз не бях забравил думите на баща си. Хиените не бяха страхливи хищници, които се хранят с мърша. Ако „Нешънъл Джиографик“ ги представяше като такива, то беше, защото хората от „Непгънъл Джиографик“ снимаха по светло. Денят на хиената започва едва когато изгрее луната и тогава тя става свиреп ловец. Хиените нападат в глутница всяко животно, което могат да уловят, и го разкъсват още докато бяга. Нападат зебри, антилопи гну и водни биволи, при това не само старите и болните в стадото, а и здрави възрастни животни. Те са смели и решителни, веднага се опомнят след мушкане с рога или ритник, никога не се предават доброволно. А са и ловки: всяко животно, което може да бъде отделено от майка си, е добра плячка. Любимото им ястие е бебе гну, родено преди десет минути, но ядат и лъвчета, и малки носорози. Когато усилията им биват възнаградени, те проявяват усърдие и сръчност. За петнайсет минути от една зебра може да остане само черепът, който понякога хиените отнасят в леговището, за да го глозгат малките. Нищо не се похабява или оставя, дори тревата, по която е текла кръвта, се изяжда. Когато поглъщат едри парчета плячка, коремите на хиените видимо се издуват. Ако извадят късмет, така се наяждат, че едва ходят. След като храносмелят плячката, повръщат дебели топки косми и след като изближат от тях всичко, което става за ядене, се търкулват отгоре им. Случайният канибализъм е често явление в моменти на възбуда по време на хранене: като посегне да отхапе от зебрата, хиената може неволно да откъсне ухо или ноздра на друго животно от глутницата. Тя не се гнуси от подобни грешки. Удоволствията в живота й са твърде много, за да има време да се гнуси от каквото и да било.