Ян Мартел - Животът на Пи

Тя изплува върху остров от банани с нимб от светлина като Дева Мария. Изгряващото слънце я следваше. Огнената й грива беше зашеметяваща.

Аз извиках:

— О, благословена Велика Майко, пондичерска богиньо на плодородието, която даряваш мляко и любов, простряла чудна десница за утеха, страх за презрените, успокоение за плачещите, и ти ли искаш да видиш тази трагедия? Не е редно кротостта да се сблъсква с ужаса. По-добре да беше умряла веднага. Как горчиво се радвам да те видя! Ти носиш щастие и болка в еднаква степен. Щастие от това, че си с мен, но болка, защото няма да е за дълго. Какво знаеш ти за морето? Нищо. Какво знам аз за морето? Нищо. Без шофьор този автобус е загубен. Нашият живот свърши. Ела на борда, ако крайната ти цел е забравата — това е следващата ни спирка. Ще седим един до друг. Ти ще бъдеш до прозореца, ако искаш. Но гледката е тъжна. О, стига лицемерие! Ще го кажа съвсем просто: обичам те, обичам те, обичам те. Обичам те, обичам те, обичам те. Само без паяците, моля те.

Това беше Портокалка — наричахме я така, защото много обичаше портокали, — ценният ни женски орангутан от Борнео, звезда на зоологическата градина и майка на две чудни момчета, цялата полазена от куп черни паяци, които пъплеха по нея като ревностни идолопоклонници. Бананите, върху които плуваше, бяха вързани в найлонова мрежа — същата, в която бяха натоварени на кораба. Когато тя стъпи в лодката, плодовете се изтърколиха вътре. Мрежата се разхлаби. Без да мисля, само защото беше на една ръка разстояние и щеше да потъне, аз сграбчих мрежата и я издърпах на борда — неволен жест, който, както се оказа впоследствие, ми спаси живота по ред причини, а мрежата стана една от най-ценните ми придобивки.

Бананите се разкъсаха. Черните паяци пълзяха колкото сила имаха, но положението им беше безнадеждно. Островът под тях се срути. Всичките се удавиха. Известно време лодката плаваше сред море от плодове.

Бях успял да уловя мрежата, която отначало ми се стори безполезна, но дали успях да събера поне част от тази бананова манна? Не. Нито един плод. Получи се красив бананов десерт: морето ги разпръсна. Тази колосална загуба ми тежеше дълго след това. На моменти едва не получавах гневни пристъпи от глупостта си.

Портокалка беше замаяна. Движенията й бяха бавни и колебливи, а в очите се четеше силен смут. Тя се намираше в състояние на шок. Полежа няколко минути на брезента — тихо и неподвижно, после се търкулна и падна на дъното. Чух писък на хиена.

Последното, което видях от кораба, беше мазно петно, блеснало на повърхността на водата.

Бях сигурен, че не съм сам. Не можех да си представя, че „Цимцум“ ще потъне, без да изпрати сигнал за тревога. В настоящия момент в Токио, Панама, Мадрас, Хонолулу — а защо не и в Уинипег? — по пултовете примигваха червени светлинки, виеха сирени, широко отворени очи гледаха ужасени, зяпнали усти мълвяха „Боже мой! «Цимцум» е потънал!“ и хиляди ръце посягаха към телефоните. Нови червени светлинки се запалваха и нови сирени започваха да вият. Пилоти тичаха към самолетите си с развързани връзки на обувките, които от бързане нямаха време да завържат. Капитани на кораби въртяха руля, докато им се завиеше свят. Дори подводниците се отклоняваха от подводните си курсове, за да се притекат на помощ. Скоро щяхме да бъдем спасени. На хоризонта щеше да се появи кораб. Отнякъде щеше да се намери пушка, с която да убият хиената и да отърват зебрата от мъките й. Може би щяха да спасят и Портокалка. Аз щях да се кача на борда и там да ме посрещне семейството ми. Те щяха да са се спасили с друга лодка. Трябваше само да оцелея през следващите няколко часа, докато пристигне корабът.

Посегнах към мрежата. Навих я на руло и я метнах върху брезента, за да ми послужи като бариера, макар и малка. Реших, че Портокалка е получила каталептичен пристъп. Предположих, че умира от шок. Хиената ме безпокоеше повече. Чувах я да вие. Надявах се, че зебрата, обичайна жертва, и орангутанът, недотам обичайна, ще отвлекат вниманието й от мен.

Държах под око хоризонта, като същевременно наблюдавах и другия край на лодката. Освен воя на хиената животните почти не се чуваха, само от време на време нокти драскаха по твърда повърхност, долавях сподавен стон и приглушени викове. По всичко личеше, че не се бият.

По-късно сутринта хиената отново се показа. Няколко минути по-рано воят й бе станал пронизителен до степен на писък. Тя скочи при зебрата в ъгъла на кърмата, там, където пейките се събираха и образуваха триъгълник. Мястото беше опасно, тъй като разстоянието между пейките и планшира беше около трийсет сантиметра. Животното нервно надзърна през борда. Явно огромното пространство от движеща се вода бе последното, което бе очаквало да види, защото побърза да сведе глава и да скочи в самия край на кърмата зад зебрата. Там беше тясно: между широкия гръб на зебрата и баластните резервоари под пейките, които опасваха лодката, за хиената нямаше много място. Тя започна да се върти, после се качи отново на пейките, прескочи зебрата и се приземи на дъното на лодката, някъде под брезента. Този пристъп на активност трая не повече от десет секунди. Сега хиената беше на най-много пет метра разстояние от мен. Единствената ми реакция беше да се смразя от ужас. Зебрата рязко източи врат и изскимтя.