Ян Мартел - Животът на Пи

Втурнах се нагоре по стълбите. Стигнах до палубата. Природният спектакъл вече съвсем не беше забавен. Бях много уплашен. Сега бе съвсем очевидно, че корабът е силно наклонен. Имаше и забележим наклон от носа към кърмата. Надникнах през борда. Водата беше на не повече от двайсет и пет метра от палубата. Корабът потъваше. Умът ми не го побираше. Беше толкова невероятно, колкото Луната да избухне в пламъци.

Къде бяха капитанът, офицерите и екипажът? Какво правеха? В мрака около носа видях да тичат хора. Стори ми се, че забелязах и животни, но сметнах, че това е илюзия, измайсторена от дъжда и тъмнината. Когато времето беше хубаво, ние отваряхме люковете в техния отсек, но всички животни стояха затворени в клетките си. Все пак транспортирахме опасни диви животни, не добитък. Стори ми се, че чух някой да крещи горе на капитанския мостик.

Корабът се разтресе и тогава се чу звукът — чудовищното метално оригване. Какво беше това? Общият писък на хора и животни, ужасени от неминуемата си смърт? Дали самият кораб не предаваше богу дух? Аз паднах. Изправих се на крака. Отново погледнах през борда. Морето се надигаше. Вълните се приближаваха. Потъвахме бързо.

Ясно чух писък на маймуни. Нещо трополеше по палубата. От дъжда изплува див индийски бивол и се втурна към мен ужасен, неориентиран, разярен. Гледах го с недоумение и вцепенение. Кой, за Бога, го беше пуснал?

Затичах се към стълбите за капитанския мостик. Там стояха офицерите, единствените хора на кораба, които говореха английски, повелителите на съдбата ни, онези, които можеха да поправят това зло. Те щяха да ми обяснят всичко. Да се погрижат за мен и за семейството ми. Изкатерих се на средния мостик. От дясната страна нямаше никой. Затичах се наляво. Видях трима членове на екипажа. Паднах. Станах. Те гледаха зад борда. Аз извиках. Обърнаха се. Видяха ме, после се спогледаха. Размениха си няколко думи. Бързо тръгнаха към мен. Почувствах как ме изпълва благодарност и облекчение. Казах си: „Благодаря ти, Боже, че те намерих. Какво става? Много съм уплашен. В дъното на кораба има вода. Тревожа се за семейството си. Не мога да стигна до нивото, където са каютите ни. Това нормално ли е? Мислиш ли, че…“

Един от хората прекъсна мислите ми, като ми навлече спасителна жилетка и закрещя нещо на китайски. Забелязах, че на жилетката виси оранжева свирка. Хората ми кимаха енергично. Когато ме сграбчиха и ме вдигнаха със силните си ръце, не си помислих нищо определено. Реших, че ми помагат. Докато ме носеха, изпитвах такова доверие и благодарност към тях. Едва когато ме хвърлиха през борда, започнах да се съмнявам.

Приземих се с пружиниране дванайсет метра по-надолу, на полуразгънатия брезент, който покриваше спасителната лодка. Цяло чудо беше, че не се бях наранил. Спасителната жилетка я нямаше, само свирката бе останала в ръката ми. Лодката беше свалена донякъде и висеше във въздуха. Вятърът я люлееше на около шест метра над водата. Вдигнах глава. Двама от мъжете гледаха към мен, сочеха енергично лодката и крещяха. Не разбирах какво искат да направя. Помислих, че ще скочат при мен. Вместо това те извърнаха глави ужасени и в този миг във въздуха изникна животно. То подскочи грациозно като расов кон. Не улучи брезента. Беше зебра на Грант, мъжка, с тегло към двеста и трийсет килограма. Приземи се с трясък на последната седалка, счупи я и разтърси цялата лодка. Животното нададе вик. Очаквах да чуя рев на магаре или цвилене на кон. Нищо подобно. Можеше да се сравни само с лай — „уа-а-а, уа-а-а, уа-а-а“, — пронизителен и ужасено писклив. Устните на зебрата бяха широко отворени, раздалечени и треперещи, а зад тях се виждаха жълти зъби и тъмнорозови венци. Спасителната лодка полетя във въздуха и се удари в бушуващата вода.

Ричард Паркър не скочи във водата след мен. Вълните отнасяха греблото, което исках да използвам вместо тояга. Улових го и стигнах спасителния пояс, който сега беше празен. Страшно беше да плуваш във водата. Тя бе черна, студена и яростна. Чувствах се така, сякаш бях на дъното на срутващ се кладенец. Водата ме блъскаше. Влизаше в очите ми. Дърпаше ме надолу. Едва дишах. Ако не беше спасителният пояс, не бих издържал и минута.

На четири метра по-нататък забелязах триъгълник, който пореше водата. Беше перка на акула. По гръбнака ми пробяга страховита тръпка, студена и хлъзгава, подобна на гъдел. Заплувах с всички сили към единия край на лодката — този, който беше покрит с брезента. Повдигнах се, като се подпрях с ръце на пояса. Не виждах Ричард Паркър. Не беше върху брезента, нямаше го и на седалките. Явно лежеше на дъното на лодката. Отново се повдигнах на ръце. Единственото, което успях да зърна за кратко, беше главата на зебрата в отсрещния край. Когато пак се отпуснах във водата, точно пред мен се плъзна друга перка на акула.