Ян Мартел - Животът на Пи

Главата му едва се виждаше над водата. Той гледаше нагоре, сякаш искаше да зърне небето за последен път. В лодката имаше спасителен пояс, привързан с въже. Свалих го и го размахах във въздуха.

— Виждаш ли този спасителен пояс, Ричард Паркър? Виждаш ли го? Хващай! Хоп! Пак ще опитам. Хоп!

Беше твърде далеч. Но видът на спасителния пояс, хвърлен към него, го обнадежди. Той се оживи и отново запляска във водата с енергични, отчаяни махове.

— Точно така! Едно-две. Едно-две. Едно-две. Дишай колкото можеш. Следи вълните. Ту-ту-ту-у-у!

Сърцето ми бе изтръпнало от хлад. Бях болен от мъка. Но нямаше време за вцепенение. Шокът ми се изразяваше в повишена активност. Нещо в мен упорстваше, не искаше да се раздели с живота, не желаеше да се примири, готово да се бори до самия край. Откъде черпеше сили — не знам.

— Каква ирония, Ричард Паркър! Ние сме в ада и въпреки това се боим от вечния живот. Виж колко си близо вече! Браво, браво! Успя, Ричард Паркър, успя! Хващай! Хоп!

Хвърлих спасителния пояс, който падна във водата точно пред него. С последни сили той се протегна и го хвана.

— Дръж здраво, ще те издърпам. Не се пускай. Дърпай с поглед, докато аз дърпам с ръце. След малко ще стигнеш лодката и ще бъдем заедно. Само секунда. Заедно? Заедно ли ще бъдем? Да не съм се побъркал?

Изведнъж осъзнах какво правя. Рязко дръпнах въжето.

— Пусни спасителния пояс, Ричард Паркър! Пусни го, казах. Не те искам тук, разбираш ли? Върви другаде. Остави ме. Изчезни. Удави се! Удави се!

Той риташе енергично с крака. Аз взех едно гребло. Замахнах към него, като се надявах да го пропъдя. Не улучих и изпуснах греблото.

Грабнах другото. Промуших го през дупката, предназначена за целта, и загребах с всички сили, за да отдалеча лодката. Единственото, което постигнах, беше да я обърна малко, като с това я приближих повече към Ричард Паркър.

Можех да го ударя по главата! Вдигнах греблото във въздуха.

Той беше твърде бърз. Стигна лодката и се покатери вътре.

— О, Боже мой!

Рави беше прав. Със сигурност щях да бъда следващата коза. Бях в една лодка с мокър, треперещ, задавен, задъхан и кашлящ тригодишен бенгалски тигър. Ричард Паркър колебливо се изправи върху брезента, погледна ме с блеснали очи и прилепнали уши, напълно обезоръжен. Главата му имаше същата големина и цвят като на спасителния пояс, само че със зъби.

Обърнах се, прескочих зебрата и се хвърлих във водата.

Не разбирам. Дни наред корабът плаваше, невъзмутимо безразличен към околния свят. Грееше слънце, валеше дъжд, духаха ветрове, сновяха течения, морето издигаше хълмове, прорязваше долини — „Цимцум“ нехаеше. Той напредваше с бавната масивна самоувереност на континентална суша.

Специално за пътуването бях купил карта на света, бях я окачил на една коркова дъска в каютата. Всяка сутрин се осведомявах за местоположението ни от капитанския мостик и го отбелязвах на картата, като забождах карфица с оранжева главичка. Плавахме от Мадрас през Бенгалския залив, оттам през Малайския проток около Сингапур и към Манила. Радвах се на всеки миг от пътуването. Толкова вълнуващо беше да се плава с кораб! Грижата за животните ни създаваше много работа. Всяка нощ си лягахме капнали от умора. Останахме в Манила два дни поради необходимост от прясна храна, нов товар и, както ни обясниха, рутинна поддръжка на двигателите. Интересуваха ме само първите две. Прясната храна включваше един тон банани, а новият товар — женско шимпанзе от Конго, последица от сделките на баща ми. Един тон банани обикновено идва в комплект с кило — кило и половина едри черни паяци. Шимпанзето е нещо като малка стройна горила, но с по-зъл вид, недотам меланхоличен като на по-едрия му братовчед. Когато докосне едър черен паяк, шимпанзето тръпне и гримасничи точно като вас и мен, после гневно го смачква с кокалчетата на пръстите си — нещо, което ние с вас не бихме направили. Бананите и шимпанзето ми се струваха по-интересни от шумните прашни механични приспособления в мрачния търбух на кораба. Рави прекарваше дните си там, като гледаше как моряците работят. Казваше, че има проблем с двигателите. Дали не бяха объркали нещо при ремонта? Не знам. Не мисля, че някой някога ще узнае. Отговорът е загадка, погребана на дъното под хиляди метри вода.

Отпътувахме от Манила и навлязохме в Тихия океан. На четвъртия ден от отплаването, по средата на пътя към Средния път, потънахме. Корабът изчезна в дупка от карфица на картата ми. С очите си видях как цяла планина се срина и потъна под краката ми. Около мен останаха повърнати отломки от кораб със стомашно разстройство. Прилоша ми. Изпаднах в шок. Почувствах в себе си необятна празнота, която постепенно се изпълни с тишина. Дни наред гърдите ме боляха от мъка и страх.