Ян Мартел - Животът на Пи

— Татко! Писателят е тук!

На мен казва:

— Здрасти!

И побягва.

Баща му се показва на входната врата.

— Здравей — казва ми.

— Това синът ти ли беше? — не вярвам на очите си.

— Да — признанието предизвиква усмивка. — Съжалявам, че не се запознахте както му е редът. Той закъснява за тренировка. Казва се Никхил. Викаме му Ник.

Стоя в коридора.

— Не знаех, че имаш син — казвам.

Чува се лай. Дребен черно-кафяв мелез се втурва към мен запъхтян и започва да ме души. Скача и опира лапи в краката ми.

— Нито пък куче — добавям аз.

— Той е дружелюбен. Тата, долу!

Тата не му обръща внимание. Чувам:

— Здрасти.

Само че този поздрав не е рязък и енергичен като на Ник. Той е провлачен, носов и леко натрапчив — Здра-а-асти — като потупване по рамото или подръпване за ръкава.

Обръщам се. Опряло гръб в дивана във всекидневната, вперило в мен срамежливи очи, стои малко мургаво момиченце, хубаво в розовата си домашна рокличка. В ръцете си държи рижава котка. Стиснала я е така, че над ръцете й се виждат само две предни лапи, щръкнали право напред, и част от главата. Останалата част от котката виси до самия под. Животното, изглежда, съвсем не се притеснява от неудобната поза.

— А това е дъщеря ти — казвам аз.

— Да. Уша. Уша, скъпа, сигурна ли си, че Мокасин се чувства удобно така?

Уша пуска Мокасин. Той невъзмутимо тупва на пода.

— Здравей, Уша — казвам аз.

Тя идва при баща си, скрива се зад крака му и наднича от там.

— Какво правиш, мъничката ми? — пита той. — Криеш ли се?

Момиченцето не отговаря, само ме гледа усмихнато и крие лицето си.

— На колко си години, Уша? — любопитствам аз.

Тя не отговаря.

Тогава Писин Молитор Пател, известен на всички като Пи Пател, се навежда и взема дъщеря си на ръце.

— Знаеш ли отговора на този въпрос? А? Ти си на четири. Едно, две, три, четири.

При всяко число той нежно опира показалец във върха на нослето й. Това й се вижда страшно забавно. Тя се кикоти и заравя лице в извивката на врата му.

Тази история има щастлив край.

Корабът потъна. Издаде звук, подобен на чудовищно метално оригване. По повърхността плуваха предмети, пускаха мехурчета и после се изгубваха. Всичко виеше: морето, вятърът, сърцето ми. От спасителната лодка забелязах нещо във водата.

Извиках:

— Ричард Паркър, ти ли си? Нищо не виждам. Ох, кога ще спре този дъжд? Ричард Паркър? Ричард Паркър! Да, ти си!

Различих главата му. Той полагаше усилия да се задържи на повърхността на водата.

— Исусе, Марийо, Мохамед и Вишну, толкова се радвам да те видя, Ричард Паркър! Не се предавай, моля те. Ела на спасителната лодка. Чуваш ли свирката? Ту-ту-ту-у-у! Нали я чуваш? Плувай, плувай! Ти си добър плувец. Хайде, няма и трийсет метра.

Беше ме видял. Изглеждаше вцепенен от паника. Заплува към мен. Водата около него бурно се люлееше. Той изглеждаше малък и безпомощен.

— Ричард Паркър, какво ни се случи само, можеш ли да повярваш? Кажи ми, че е сън! Кажи ми, че не е истина. Кажи ми, че съм още в каютата си на „Цимцум“, че се мятам и се въртя в леглото и скоро ще се събудя от този кошмар. Кажи ми, че съм още щастлив. Майко, мой нежни и мъдри ангел хранителю, къде си? А къде е татко, любимият ми храбър воин? А Рави, дръзкият герой на моето детство? Вишну да бди над мен, Аллах да ме пази, Христос да ми е на помощ, това е непоносимо! Ту-ту-ту-у-у!

Нямах нито драскотина по тялото си, но никога не бях изпитвал такава силна болка, такова мъчително изопване на нервите, такава раздираща празнота в сърцето.

Нямаше да се справи. Щеше да се удави. Почти не напредваше и движенията му отслабваха. Носът и устата му току потъваха под повърхността. Само очите му продължаваха да бъдат приковани в мен.

— Какво правиш, Ричард Паркър? Не обичаш ли живота? Плувай тогава! Ту-ту-ту-у-у! Ритай с крака. Ритай! Ритай! Ритай!

Той се суетеше във водата и се стараеше да плува.

— Ами другите членове на семейството ми — птиците, зверовете, влечугите? И те са се удавили! Всичко ценно в живота ми е унищожено. Не заслужавам ли някакво обяснение? Нима трябва да търпя тези адски мъки, без небето да ми даде сметка за тях? В такъв случай каква е ползата от разума, Ричард Паркър? Да се решават практически проблеми като намиране на храна, дрехи и подслон? Защо разумът не предлага по-значими отговори? Защо въпросите ни отиват по-далеч от отговорите? За какво ни е такава голяма мрежа, след като рибата, която можем да уловим, е толкова малко?