Ян Мартел - Животът на Пи

Има снимка, направена в зоологическата градина при посещение на някаква важна клечка. Пред мен се разкрива друг свят в черно и бяло. На снимката е пълно с хора. В центъра на вниманието е министър от кабинета на Съюза. На фона се вижда жираф. В единия край на групата разпознавам господин Адирубасами като млад.

— Мамаджи? — питам аз, като го посочвам.

— Да — отговаря той.

До министъра стои човек — очила с рогови рамки и гладко сресана коса. Малко прилича на господин Пател, но е с по-кръгло лице.

— Това баща ти ли е? — питам аз.

Той поклаща глава.

— Не знам кой е този.

Пауза. След няколко секунди казва:

— Баща ми снимаше.

На същата страница има още една групова снимка, предимно на ученици. Той почуква с пръст по нея.

— Това е Ричард Паркър — казва.

Заинтригуван съм. Вглеждам се по-внимателно в опит да извлека същността от външния вид. За съжаление, и тази снимка е черно-бяла и малко нефокусирана. Направена небрежно, в по-безгрижни дни. Ричард Паркър гледа настрани. Дори не осъзнава, че го снимат.

Съседната страница е заета изцяло от цветна снимка на плувния басейн в Ашрама Ауробиндо. Хубав голям открит басейн с бистра искряща вода, чисто синьо дъно и отделен басейн за гмуркане.

На следващата страница има снимка на училището „Пьоти Семинер“. На арката е изписано училищното мото: „Nil magnum nisi bonum“. Няма величие без добрата.

И толкова. Цяло детство, запечатано на четири недотам съществени снимки.

Той става сериозен.

— Най-лошото е — казва, — че вече почти не мога да си спомня как изглеждаше майка ми. Имам спомен за нея, но някак бегъл. Опитам ли да си припомня лицето й, то избледнява. Същото е и с гласа й. Ако някой ден я срещна случайно на улицата, всичко ще се върне. Но това едва ли ще се случи. Много е тъжно да не можеш да си спомниш как изглежда майка ти.

Той затваря албума.

Баща ми каза:

— Ще плаваме като Колумб!

— Той се е надявал да стигне до Индия — мрачно отбелязах аз.

Продадохме зоологическата градина с цялата й покъщнина. Нова страна — нов живот. Освен че ни даваше възможност да потърсим щастливо бъдеще другаде, с продажбата щяхме да покрием разноските по емиграцията и да останем с прилична сума, за да започнем нов живот в Канада (макар че сега като си помисля, тази сума ми се струва смехотворна — как само се заслепяват хората от парите!). Можехме да продадем животните на зоологически градини в Индия, но в Америка бяха готови да платят по-висока цена. Конвенцията за международна търговия със застрашени видове тъкмо беше влязла в сила и нямаше вече вратички за сделки с незаконно уловени диви животни. Сега бъдещето на зоологическите градини зависеше само от другите зоологически градини. Зоологическата градина на Пондичери затвори врати в подходящ момент. Всички се надпреварваха да купят животните ни. Накрая ги продадохме основно на „Линкълн Парк“ в Чикаго и на зоологическата градина в Минесота, която тепърва се откриваше, но отделни животни заминаха за Лос Анджелис, Луисвил, Оклахома и Синсинати.

Две от животните пък щяха да отпътуват за Канада. Така се чувствахме двамата с Рави. Не искахме да заминаваме. Не искахме да живеем в страна, където духат буйни ветрове и през зимата температурата пада до минус двеста. Канада не участваше в шампионатите по крикет. Заминаването започна да ни се струва по-поносимо — тъй като постепенно свикнахме с тази мисъл — с течение на времето, докато се стягахме за път. Подготовката ни отне близо година. Не говоря за нас самите. Говоря за животните. Като се има предвид, че животните не разполагат с дрехи, обувки, чаршафи, мебели, кухненски съдове, тоалетни принадлежности, че за тях националността не означава нищо, че изобщо не ги е грижа за паспорти, пари, перспективи за работа, училища, разходи по настаняване, възможности за лечение — накратко, като се има предвид безгрижието на съществуването им, не е за вярване колко трудно се местят да преместиш зоологическа градина е като да преместиш град.

Бумащината нямаше край. Литри вода за лепене на марки. Стотици „Уважаеми господин Еди-кой си“. Делови предложения. Въздишки, дочути крадешком. Съмнения, изразени с половин уста. Пазарене. Решения, изпратени за одобрение в по-горни инстанции. Договаряне на цени. Сключване на сделки. Полагане на подписи на съответните места. Размяна на поздравления. Събиране на сертификати за произход. Издаване на медицински свидетелства. Издаване на разрешения за износ. Издаване на разрешения за внос. Изясняване на условията за карантина. Организиране на превоз. Куп пари за телефонни разговори. В зоологическите градини се шегуват — изтъркана шега, — че хартията, която се изразходва около продажбата на една мишка земеровка тежи повече от слон, хартията, която отива за продажбата на слон, тежи повече от кит, най-добре е никога, ама никога да не продавате кит. По пътя от Пондичери до Минеаполис през Делхи и Вашингтон като че ли се точеше върволица от бюрократи, всеки от които имаше своята бланка, своя проблем, своите колебания. Сигурно транспортирането на животни до Луната щеше да бъде по-лесно. Баща ми изскуба почти всички косми на главата си и на няколко пъти бе готов да се откаже.