Ян Мартел - Животът на Пи

Той се развика:

— Скоро ще дойде в нашата зоологическа градина и ще ни каже, че затворите са претъпкани и й трябва повече място. Дали можем да настаним Десаи при лъвовете?

Морарджи Десаи бе политик опозиционер. Не беше от приятелите на госпожа Ганди. Това ме натъжаваше — тези постоянни тревоги на баща ми. Дори госпожа Ганди да дойдеше лично да взриви зоологическата градина, ако баща ми се отнесеше към това равнодушно, и аз нямаше да се трогна. Искаше ми се да не е толкова угрижен. За всеки син е тежко да гледа как баща му се поболява от тревога.

Но той се тревожеше. Всеки бизнес крие някакъв риск, особено по-дребният, при който човек рискува да изгуби ризата на гърба си. Зоологическата градина е културна институция. Подобно на обществените библиотеки и музеите тя е на издръжката на общественото образование и науката. Следователно от такова предприятие не се печелят пари, защото общественото благо и печалбата са несъвместими понятия, за голямо съжаление на баща ми. Истината беше, че ние не бяхме богато семейство, особено по канадските стандарти. Бяхме бедняци, които случайно притежаваха животни, при това без покрив над главата им (впрочем същото важеше и за собствените ни глави). Животът на зоологическата градина, подобно на живота на обитателите й в природата, крие опасности. Тя не е достатъчно голямо предприятие, за да си позволи да бъде над закона, а не е и достатъчно малко, за да оцелее в неговите рамки. За да просперира, една зоологическа градина се нуждае от парламентарно управление, демократични избори, свобода на словото, свобода на печата, свобода на сдруженията, законов ред и всичко останало, залегнало в Конституцията на Индия. Иначе е невъзможно да се радваш на животните. Дългогодишната неуспешна политика влияе зле на бизнеса.

Хората се преселват, защото са изтощени от безпокойство. Заради разяждащото чувство, че колкото и да работят, усилията им няма да бъдат възнаградени, че това, което ще изградят за година, други ще разрушат за ден. Заради усещането, че бъдеще няма, че те може да оцелеят, но не и децата им. Заради съмнението, че нищо няма да се промени, че щастието и благополучието са възможни само другаде.

В съзнанието на баща ми Нова Индия се разпадна на части и рухна. Майка ми беше съгласна с него. Трябваше да бягаме.

Обявиха ни го един ден по време на вечеря. Рави и аз останахме поразени. Канада! Ако Андра Прадеш, малко по на север, беше чужбина за нас, ако Шри Ланка, от която ни делеше само един пролив, бе като обратната страна на Луната, представете си какво беше Канада. Канада не ни говореше абсолютно нищо. Беше като Тимбукту, по дефиниция — място далечно и недостижимо.

Той е женен. Тъкмо съм се навел да сваля обувките си, когато го чувам да казва: „Искам да ти представя жена си“. Вдигам глава и до него стои… госпожа Пател. „Здравейте — казва тя и протяга ръка усмихната. — Писин ми е говорил много за вас“. Не мога да й отговоря със същото. Не съм и предполагал. Кани се да излиза, затова говорим само минута-две. И тя е индийка, но има типично канадско произношение. Сигурно е от второ поколение. Малко по-млада е от него, с по-мургава кожа, дълга черна коса на плитка. Блестящи черни очи и хубави бели зъби. В ръцете си държи изпрана бяла лабораторна престилка в предпазен найлонов калъф. Фармацевт е. Когато й казвам: „Радвам се, че се запознахме, госпожо Пател“, тя отговаря: „Моля, наричайте ме Мийна“. След кратка съпружеска целувка излиза за съботното си дежурство.

Тази къща не е само склад за икони. Започвам да забелязвам дискретни признаци за семейно съжителство. Били са пред очите ми през цялото време, но не съм ги забелязвал, защото не съм се оглеждал за тях.

Той е срамежлив човек. Животът го е научил да не излага на показ най-съкровеното.

Тя ли е инквизиторът на стомаха ми?

„Приготвил съм ти специален лютив сос“, казва той. Усмихва се.

Не, той е.

Веднъж те се срещнаха — господин Кумар и господин Кумар, пекарят и учителят. Първият господин Кумар изяви желание да разгледа зоологическата градина.

— За толкова години нито веднъж не съм ходил. А не е далеч. Ще ми я покажеш ли? — попита той.

— Да, разбира се — отговорих аз. — За мен ще бъде чест.

Уговорихме се да се срещнем на другия ден след училище пред главния вход.

През целия ден бях неспокоен. Ядосвах се на себе си: „Глупак! Защо пред главния вход? Там по всяко време гъмжи от народ. Забрави ли колко невзрачен е този човек? Никога няма да го познаеш!“ Ако минех покрай него, без да го забележа, щеше да се обиди. Щеше да си каже, че съм размислил и че не искам да ме виждат с прост пекар мюсюлманин. Щеше да си тръгне, без да промълви и дума. Нямаше да се ядоса — щеше да приеме оправданието ми, че слънцето ме е заслепило, — но повече нямаше да поиска да дойде в зоологическата градина. Сигурен бях, че ще стане точно така. Трябваше да го позная. Реших да се скрия и да изчакам, докато се уверя, че е той — това беше единственият изход. Но бях забелязал, че точно когато се напрягам най-усърдно да го позная, най-трудно го различавам. Сякаш самото усилие ме заслепяваше.